Докато моята дъщеря Фийби растеше, очарователната гълъбова походка се превърна във влачене на крака, което изхабяваше обувките й при пръстите. Тогава разбрах, че има проблем. След години на буквално влачене от един педиатричен експерт на друг, най-накрая получих диагноза, която имаше смисъл: „спастична диплегия в долните й крайници“, известна още като лека церебрална парализа.
Оттогава на Фийби й бяха поставени допълнителни диагнози Хиперкинетично разстройство с нарушение на вниманието (ADHD) и аутизъм. За момиче, което има проблеми с баланса си – тя може да се строполи на земята поради леко повишаване на нивото на тротоара – добавянето на импулсивността на ADHD е като запалване на цигара на бензиностанция: експлозивно. Фийби прави движение, преди да е помислила, а аз съм в постоянно състояние на повишена готовност, предвиждам всяко препятствие и скачам на помощ.
С течение на времето започнах да усещам, че освен полезен водач и защитник на Фийби, ще се превърна и в нейна пречка. Тя трябваше да се измъкне от светлината на прожекторите и да има пространство да порасне, но аз не можех да се откажа от инстинктивната си роля на неин (обсебващ) защитник. Беше невъзможно да не се намеся, когато я гледах как се бори с ежедневни задачи, като обуването или наливането на вода в чаша (а не по цялата маса).
Когато разбрах, че очаквам непланирано второ дете на вече напреднала възраст – на 43 години, редувах вълнение и нервност. Бях развълнувана, че дъщеря ми ще има брат или сестра, който/която ще я приеме и обича такава, каквато е, но се тревожех за нивата ми на енергия като по-възрастен родител. Другото дете щеше да направи невъзможно съсредоточаването само върху нея и тя щеше да бъде принудена да бъде по-независима.
Още по време на бременността ми Фийби започна да приема ролята на по-голяма сестра. Ходейки до училище, тя сериозно обсъждаше колко важно би било „той да носи каска“, когато кара скутер. Тя щяла да научи брат си да не хвърля храната си (това го каза момичето, което намаза стените с пюрета). Тя обаче постави граница със смяната на пелените. („Това е отвратително!“)
Множеството професионалисти в живота й — физиотерапевти, педиатри, специалисти по детско развитие, психолози — всички се притесняваха, че може да е прекалено ревнива, но аз усещах друго. Ако има една област, в която на Фийби са били дадени суперсили, това е любовта. Сърцето й се отваря широко от съпричастност към всяко дете, което плаче, за цветята, които отказва да настъпи, защото вярва, че те са дом за феите. Тя дори намира доброжелателност в осите. „Осите от нашия двор са добри оси, нали, мамо?“
Когато Маркъс се роди, любовта на Фийби избухна. Нейните девет месеца на очакване най-накрая бяха реализирани в плът и кръв и всичко, което искаше да направи, беше да го подържи. Притеснявахме се, че може да е груба — нашата котка и нейните кукли едва оцеляха от поведението й на „сензорно търсене“, но от момента, в който тя срещна малкия си брат, тя беше грижовна и нежна, галеше го и ме предупреждаваше колко „деликатен“ е той. Всяка сутрин оттогава тя настояваше да лежат заедно в леглото и да се прегръщат. Когато той заплаче, тя веднага извиква: „Не се тревожи, Маркъс, само минута, мама идва“, втурвайки се в опит да го накара да замени сълзите с усмивки. Тя го завива с одеало и ме нахоква, че съм го оставила да му е студено. Но по-важното е, че тя се справя много повече сама. Сега вкъщи има някой, който е много по-безпомощен от нея и изглежда, че й дава увереност за нещата, които може да направи, а не за това, което не може.
Онзи ден, когато хранех Маркъс, Фийби непрекъснато ми казваше, че също е гладна, а аз продължавах да настоявам, че трябва да изчака, докато свърша.
Следващото нещо, което видях, Фийби взе две филийки хляб, чиния и малко сладко от хладилника и си направи сандвич. Тя дори го сряза на половина сама. Всичко това, въпреки факта, че ръцете й треперят и фините й двигателни умения са толкова компрометирани, че едва миналата година започна да държи писалка правилно. Тя има толкова проблеми със стабилизирането на тялото си, че често изпуска или разлива каквото и да носи.
Затова се опитах да не я хваля за нещо, което всяко „нормално“ седемгодишно дете може да направи. Продължих да сипвам храната в устата на Маркъс, небрежно я попитах дали харесва сандвича си и се усмихнах на себе си, а тя седна малко по-нависоко, тананикайки с удоволствие при всяка хапка.
Източник:https://www.todaysparent.com
Превод за Център за детско развитие “Малки чудеса”: Мартина Вакинова