Сюзън Кейн е автор на книгата „Тихо: силата на интровертите в свят, който не може да спре да говори“ (Quiet: The Power of Introverts in a World That Can’t Stop Talking). Публикувана през 2012 г., книгата ѝ жъне огромен успех и достига до корицата на списание “Тайм” и оглавява със седмици списъка на бестселърите на “Ню Йорк Таймс”. Презентацията на Сюзън в TED Talks също е сред най-гледаните, с повече от 13 милиона зрители.
От този успех се ражда The Quiet Revolution, (Тихата революция), компания, съоснована от Кейн, която създава и споделя съдържание за интроверти. Сайтът предлага онлайн курс за родители и споделя истории, изпратени от читатели по темата. Има дори и подкаст.
Децата, казва Кейн, „са в сърцето и центъра на това начинание“.
„Интровертите често са невероятни, талантливи, надарени, любящи деца, но чувстват, че нещо не е наред с тях“, казва тя. „И нашата мисия е да направим така, че следващото поколение деца да не израснат, чувствайки се по същия начин“.
В последната си книга „Тиха сила: тайните силни страни на интровертите“ (Quiet Power: The Secret Strengths of Introverts), Сюзън Кейн насочва своето послание за интровертите към тийнейджърите. Книгата е написана за подрастващи, но тя е и инструмент за учители и родители.
В това интервю Сюзън говори за мисията си в подкрепа на интровертите и за нейните съвети как да ги обучаваме.
Какво означава да си интровертно дете
Наистина състоянието не е по-различно при децата и възрастните. Интроверт е човек, който се чувства най-добре и най-жив, когато е в по-тиха, по-мека среда. И това се дължи на невробиологична разлика между интроверти и екстроверти. Те буквално имат различни нервни системи. Интровертите имат нервна система, която реагира по-силно на всичко, случващо се около тях, и това означава, че те се чувстват по-комфортно, когато се случват по-малко неща. А екстровертите имат нервна система, която реагира по-слабо, което означава, че имат нужда да се случват повече неща. Ето защо виждате тези различни поведенчески предпочитания. Едно интровертно дете предпочита да рисува тихо или предпочита да играе любимия си спорт с едно или две други деца. Едно по-екстровертно дете би предпочело да бъде част от голяма група или шумно парти за рожден ден и не само не се притеснява от това, но наистина се наслаждава на цялата стимулация.
И това е различно от това да си срамежлив
Различно е. Срамежливостта е много повече свързана със страха да бъдеш осъден. Това е вид самосъзнание – да не искаш хората да те гледат, да се чувстваш лесно смутен или засрамен. Това са чувства, които би имало едно срамежливо дете. На практика много интровертни деца са също и срамежливи, но много не са. Освен това, може да имате деца, които са доста екстровертни, но срамежливи и веднага щом преодолеят срамежливостта си, те застават в центъра на компанията си. Така че е наистина важно, когато работите с деца, да разберете какво всъщност се случва вътре в тях, за да сте сигурни, че се фокусирате върху правилното нещо.
Нека поговорим за училищата. Каква е ролята им
Много училища наистина са жадни за информация как могат да работят по-добре с тези деца.
Те задават добри въпроси – “Кои всъщност са правилните начини да подходим към участието им в час?”, “Като образователна култура, имаме ли навика да недооценяваме някои деца?”, “Ние обикновено надценяваме ученика, който вдига ръката си през цялото време. Защо това е важно?”, “Фокусираме ли се повече върху количеството, вместо качеството на участие?”, “Има ли как да погледнем на участието в час по различен начин?”… Ние в Quiet Revolution насърчаваме училищата да мислят по-скоро от гледна точка на ангажираност в класната стая, отколкото на участие. Да имат по-холистичен поглед върху това как детето се ангажира с конкретен материал или със своите съученици.
Един от разказите, които много харесах в книгата, беше за това как учителка кара учениците да помислят за минута, преди да отговорят. Какви други добри идеи или съвети могат да използват учителите?
Друга идея е техниката мислене/обединяване/споделяне, с която мисля, че много учители вече са запознати, но може да не осъзнават силата ѝ. Това е техника, при която учителят задава въпрос на учениците и ги моли да помислят за отговора. След това, те се обединяват с друг ученик, за да обсъдят своите идеи. Когато заедно са формулирали отговор, всяка двойка споделя мислите си с целия клас. Това прави страхотни неща за интровертните деца. Първо, дава им време за обработка. Второ, имат възможност да изразят мислите си на глас, но само пред един друг ученик, т.е. не трябва да го правят пред целия клас. И често, след като са имали този период на “загряване” с още един ученик, е много по-вероятно интровертите да искат да споделят с целия клас.
Това е техника, която работи еднакво добре за интроверти и екстроверти. Чудесно е и за екстровертите, но просто има по-голям ефект върху по-сдържаните деца.
Какво мислите за използването на социални медии или технологии в класната стая? Полезно или вредно за интровертите?
Полезно. Е, разбира се, социалните медии са толкова необятни, че задължително носят и плюсове, и минуси за интровертите. Но първият ми импулс е да кажа, че са като цяло полезни. Има учители, които включват социалните медии в класните си стаи и съобщават, че по-сдържаните деца са много по-склонни да участват, когато изразните им средства са през екраните. Те могат първоначално да напишат отговора си на екрана, другите ученици виждат написаното и след това започва диалогът в „реалния живот“, базиран на първоначалните идеи, които са били внесени чрез екрана.
Така че като цяло съм голям почитател на социалните медии. Мисля, че креативното им използване в час може да работи. Ако говорим за тях като за образователна техника, тогава аз съм “за”.
Това ме отвежда до една друга травма, свързана с училище – публичната реч. Трябва ли учителите да изкарват интровертите извън тяхната зона на комфорт?
Мисля, че е важно, разбира се. Ключът, ако говорим за публично говорене или изобщо нещо, от което децата се страхуват, е да мислите за нивата на тревожност от 1 до 10 и да се уверите, че потиквате децата до зона от 4 до 6.
Ако имате дете, което наистина е загубило самообладание, то е в зона от 7 до 10, и тогава просто е твърде опасно да го натискате повече. Може детето да успее да преодолее неспокойствието, може дори да се справи добре, но просто има твърде голям риск да има обратен ефект, преживяването да е лошо и страхът да бъде допълнително кодиран в мозъка му.
Много по-добре е да се справяте със страха с малки стъпки. Отговорът не трябва да е: „Добре, никога не трябва да правиш…“. Отговорът е: „Добре. Страхуваш се от публично говорене. Защо не подготвиш речта си и не работиш върху нея първо с най-добрия си приятел?“.
Мотивирайте детето да предаде речта си пред приятел. След това, може би да се опита да я представи на някоя по-малка група. Оттам нататък работите на етапи, за да изнесе най-накрая пълната реч. Като учител, търсите начини да преживяването да предизвика възможно по-малко безпокойство.
В книгата споменавате, че, ако децата харесват конкретна тема, това може да им помогне и в речите…
Важно е да се уверите, че детето говори по тема, за която наистина е запалено и изпитва вълнение. Това е отново биохимичен процес. Докато говорите за нещо, от което се вълнувате, се докосвате до системата за поведенческо активиране на тялото и това следователно преодолява системата за поведенческо инхибиране на тялото. Това е системата в тялото, която казва “спри”, “забави”, “слез от сцената”. Това изисква допълнителна работа от страна на учителя и допълнителна мисъл и грижа, което признавам, не винаги е лесно. Но това е дълъг път.
Ами груповата работа? Това добре ли е за интровертите
Според моя опит много зависи от това как и колко внимателно е структурирана групата. Виждала съм групова работа, където децата работят много добре заедно, всяко знае ролята си. Това може да бъде наистина положително преживяване. От друга страна има и групи, тип Lord of The Flies (бел. пр. – Повелителят на Мухите, книга на Уилям Голдинг), където най-доминиращите деца поемат властта. Всички останали са избутани настрани. Така че наистина груповата работа може да поеме и в двете посоки.
Източник:www.npr.org
Превод за Център за детско развитие “Малки чудеса”: Деница Ганчева
Photo credit: Freepik