Смущаващ е начинът, по който понякога се чувствам раздвоен в две напълно противоположни посоки – уверен в способностите си на музеен специалист и същевременно крайно притеснен да формулирам подробностите за това, което върша, когато се явявам на интервю за работа.
Такъв беше случаят и при повечето презентации, които ми се налагаше да изнасям в миналото. Независимо дали става въпрос за академична изследователска конференция, на която бях напълно сигурен в написаното от мен съдържание, но се вкаменявах от привидно дребния въпрос за това как се казвам или при споделяне на лична информация в началото на разговора. Нещо като музикално изпълнение, в което също съм много уверен – в своята способност да свиря правилните ноти в правилното време, но напълно втрещен от необходимостта от сценични закачки и всеки аспект от изпълнението, който не включва самата музика.
Често пъти хората оспорват тези твърдения въз основа на това, че поне съм способен за „важните“ компоненти на представянето и голяма част от борбата да се справя трябва да идва от самия мен. Но повечето от тях, които живеят без говорни нарушения, дори не биха помислили за присъщо комуникативния характер на изпълнението, който съществува отвъд съдържанието, около което е съсредоточено самото то.
Нашата култура е обсебена от външния вид и ритъма.
Въпреки това, този ритъм, що се отнася до речта, е съчетан с идеята за лееща се и гладка артикулация като добродетели сами по себе си, вместо като средства за предаване на идеи и информация. Например, ако представях научна статия и започнех със „Здравейте, казвам се К-К-Кайл и посещавам Съни Н-Н-Ню Палц“, много хора може би ще си направят изводи относно способностите ми да общувам. Тези преценки могат да бъдат толкова сурови, колкото позволяват стереотипите, или толкова безобидни и наивни, като обрисуването на моята реч като „различна“. Дори ако трябваше да представя целия си доклад сравнително необременен, с изключение на няколко препъвания, очевидното качество на първоначалното ми заекване щеше да бъде отличителната черта на моето представяне за повечето хора в публиката.
Не възнамерявам това да бъде цинично или гневно отношение към невежеството на обществото относно заекването, но искам да посоча начина, по който възприемаме използването на хомогенен начин за артикулация на речта, като ценим ефективността и еднообразието.
Това не означава, че хората без говорни аномалии говорят „перфектно“ – далеч съм от тази мисъл. Но възприятието ни за съвършенството е това, което подхранва идеята, че тези, които не попадат в този кръг, са по някакъв начин затруднени или „грешни“. Всяко човек ще се запъва или ще накъсва от време на време, когато говори – това са приети отклонения в социалната парадигма на „нормална реч“. Въпреки това, когато има продължителна или забележима пречка за протичането на разговора, мозъкът на слушателя започва да го определя като „нещо различно“.
Това не е новост за хората, които заекват.
Виждали сме промените в езика на тялото или изменението в погледа на хората, с които разговаряме, когато за първи път разберат, че заекваме. Нашата култура все още не е научила хората как адекватно да реагират на заекването и затова повечето от нас, които заекват, възприемат тези реакции като груби или нараняващи, вместо просто като знак за незнание или неинформираност.
Тази невъзможност да се разбере заекването играе много по-лоша роля в при интервюта за работа.
Сигурен съм, че съм бил пренебрегван за сравнително високопоставени предложения за работа поне в два случая, поради възприетата ми неспособност да комуникирам ефективно. Интервютата за работа винаги са били моята най-непреодолима трудност и нещото, което вероятно най-много не харесвам. Харесва ми да обсъждам подробности за моето образование и минали преживявания, но вече знам с какви пречки се сблъсквам като човек, който заеква, когато стъпя на сцената на интервютата за работа.
Интервютата за работа са изключително стресиращи моменти за много хора така или иначе, независимо дали заекват или не.
Може да бъде мъчително да се тревожите не само относно формулирането на съдържанието, което искате да предадете, но и как ще го поднесете. Повечето работодатели ще имат точно същите предубеждения за „нормална реч“, но сега речта не е свързана само с ефективния разговор, а и с ефективната комуникация в рамките на екип от служители.
Потенциалните работодатели не могат да скрият промените в езика на тялото или апатията при зрителния контакт, който виждам у слушателите, когато заеквам, независимо от тяхната прямота или желание да изглеждат неутрални и незасегнати. Ставал съм свидетел отново и отново как “козметичното” качество на звуците, които излизат от устата ми, когато говоря, вземат превес пред богатия ми опит и образование. Виждал съм как интервюиращият решава, че няма да бъда нает много преди да получа обратно обаждане. Независимо от моята магистърска степен или разнообразен набор от способности, след като разберат, че за тях може да е твърде трудно да се приспособят, за да могат да общуват с мен съгласно техните собствени разбирания.
Двусмисленото определение в Закона за американци с увреждания, което посочва, че заекването “понякога” може да бъде определено като увреждане, в определени случаи също може да изиграе лоша роля в нежеланието на работодателите да приемат заекването като реално, осезаемо състояние. Затова наистина не е изненада, че много хора, които заекват, са жертва на дискриминация при започване на работа. Проучване на Журнала по гласови нарушения от 2004 г., проведено сред 232 възрастни, които заекват, установява, че над 70 процента от тези хора потвърждават, че “заекването намалява шансовете им да бъдат наети или повишени“, а 33 на сто от хората, които заекват, смятат, че заекването “пречи на работата им”.
За мен е ясно, че плавността на речта или първоначалната демонстрация на плавност, твърде често се свързва със способността за общуване. Смятам се за отличен комуникатор, дори ако естеството на моята артикулация не винаги се вписва напълно в обществените представи за нормална реч. И смятам, че работодателите трябва да започнат да обръщат по-голямо внимание на уникалните качества на кандидатите за работа и да не ги ограничават с предубедени представи за желани или “подходящи” за работа черти, които могат да се окажат ограничаващи.
Въпреки това ще призная, че свалям огромна тежест от плещите си, когато разкривам заекването си и притесненията ми около него пред бъдещи и настоящи работодатели, както и пред учители. Това поставя ситуацията в мои ръце, снема напрежението и ми позволява да се справям със заекването според собствените си представи. По време на първото ми интервю за сегашната ми работа едва успях да издам някакъв звук. Вместо емоционално да се затворя в себе си, както често правя, когато се сблъскам с неудобно лошо заекване във важна социална ситуация, аз се изправих смело и информирах потенциалните си (сега настоящи) работодатели, че това няма да повлияе на представянето ми в работата. Изглежда оцениха моята откровеност и честност по отношение на нещо, към което очевидно бях доста чувствителен.
Въпреки че не съм влюбен в работата си и все още се сблъсквам с проблеми, свързани с моята реч почти ежедневно, е изключително полезно да знам, че съм оценен за уменията и качествата, които наистина имам, вместо да ме съдят по някакво погрешно, безпочвено впечатление относно начина ми на „общуване”.
А това често е вредно за онези от нас, които общуват по тези нетрадиционни начини.
Източник: themighty.com
Превод за Център за детско развитие “Малки чудеса”: Маргарита Гюрова
Photo credit: Freepik