Много от нас се борят с това през цялото време. Това е за майките на деца със специални нужди, когато искате да се откажете.
„В момента наистина се боря с всичко. Постоянните сривове просто ми идват в повече.“
„Не съм сигурна, че мога да издържа повече. Как правиш всичко това и все
пак не се отказваш?“
Една мила майка ми изпрати този въпрос миналата седмица.
Постоянно получавам вариации на този въпрос.
През. Цялото. Време.
„Не мога да продължавам така.“
„Животът ми е хаос и детето ми е болно. Искам да избягам.“
„Уплашена съм и не съм сигурна, че мога да продължа.“
Всичките са от истински майки, които се справят с наистина тежки ситуации.
„Постоянни сривове.“
„Не се научава да чете, година след година.“
„Дете, заплашващо самоубийство.“
„Ежедневни обаждания от училището или изобщо няма възможност за училище.“
„Много безсънни нощи.“
„Как правиш всичко това и не ти идва да се откажеш?“
Сърцето ме боли всеки път, когато чета тези съобщения и коментари.
Подобно на майката, на която свещеникът казал, че трябва да остави сина си със социално тревожно разстройство, да отиде в класната стая на неделното училище, вместо да остане с нея в храма в неделя. (Да, това се случва. Да, сигурна съм, че свещеникът а е мислил, че постъпва правилно. Не, не вярвам, че е хубаво да карате майката да се чувства сякаш се нуждае от лекарска бележка, за да бъде уважавана като родител в църковната си общност.)
Или майката, която не стига до никъде с индивидуалната учебна програма на детето си и то се справя все по-трудно с всеки изминал ден.
Или майката, която за пореден път почиства стаята, унищожена след последния срив на десетгодишното й дете. Опитвайки се да поправи счупения прозорец, жестоко порязва пръстите си.
Или майката, която току-що затвори телефона на застрахователната компания, след като беше задържана и прехвърляна между отделите повече от час. Казаха й, че компанията няма да изплати сметката от 4000 долара, защото поставят под въпрос лечението за тревожност и аутизъм.
Всичко това са много истински съобщения, които получих от съвсем истински майки.
На всички тях им идва да се откажат.
Когато ме попитат как се справям без да се отказвам, искам да извикам из целия интернет –
„Кой казва, че не искам да се откажа? Искам да се откажа всеки ден.“
Сутрините са най-трудни.
Преди дори да съм напълно будна, усещам как отчаянието се промъква.
„Какво ще стане, ако днес не се качим навреме в колата, за да отидем на лекарска консултация?“
„Детето ме удари по лицето вчера. Какво ще се случи, когато порасне?“
„Не искам да ставам. Искам да се излежавам под завивките и да бъда някой друг днес.“
„Искам да избягам в Мексико и да усетя топлото слънце на лицето си.“
„Не мога да правя това.“
„Не мога да понасям това.“
„Искам да се откажа през цялото време.“
До майките на деца със специални нужди – когато искате да се откажете – НЕ СТЕ САМИ!
Истината е, че колкото и да „искаме“ да се откажем, не можем. Отказът всъщност не е действителна опция.
Ние знаем това и така …
Ставаме от леглото.
Пием твърде много кафе.
Дишаме дълбоко и се молим за милост, за търпение, за облекчение, за радост.
Плачем.
Ние говорим спокойно, дори когато отвътре сме всичко, но не и спокойни.
Крием се – в банята, в килера, под завивките.
Използваме моментите, когато имаме нужда, да се възстановим, да се самосъжаляваме , да съжаляваме децата си.
Усещаме, че искаме да се откажем.
НО НЕ ГО ПРАВИМ.
Когато си майка на дете със специални нужди, която иска да се откаже, знаеш, че това не е опция. Така че ние взимаме следващата крачка, а след това и още една, знаейки, че това е единственият начин.
Имаме чувството, че искаме да се откажем, но наистина това което искаме, е помощ – някакъв отдих.
Това, което искаме, е само малко по-малко трудно. Това, от което се нуждаем, е малко повече почивка. Това, за което жадуваме е сърце, което не боли от загриженост и не гори от срам.
Искаме това, което просто не можем да имаме.
Нашите деца се нуждаят от нас. Ние сме най-добрият шанс, който имат. Независимо какво се случва, дълбоко в себе си, ние знаем, че това е самата истина.
Така че изтриваме сълзите и се продължаваме да правим това, което е нужно.
И независимо от всичко, там, сред болката и хаоса, в мъглявата среда на нашия живот, ние виждаме малки късчета от нещо значимо.
Надежда. Красота. Благодат. Предназначение.
Те също са там и леко ни сигнализират.
Напомняйки ни.
Когато махнем трудното и лошото, остава най-важното – единствената причина никога да не се откажем. ЛЮБОВТА.
Превод за Център за “Малки чудеса”: Теодора Гинева
Източник: https://differentbydesignlearning.com