Обичайна сцена: 10 ч. сутринта, мия си зъбите, „скролвам“ в Инстаграм. И докато обичам да виждам приятелите си и техните прекрасни деца и невероятни животи, не мога да не се почувствам малко унила.
Еха. Тя е издържала навън достатъчно дълго, за да направи огромен снежен човек?
Тя все седи на пода с децата си, докато четат и си играят.
Нейната къща е винаги толкова хубава и подредена.
Те са отишли на още една среща в града? Сигурно е било доста приятно…
Не завиждам на приятелите си. Наистина съм щастлива за тях.
Недоволствам заради себе си. Защото отново се чувствам сякаш не съм „достатъчна“.
Тази модернистична “фото-албум-хайлайт-макара” наистина започва да разклаща самочувствието ми. Но проблемът е там, че аз също съм част от нея.
Показах ви снимката на заспалото на пода куче, пространството около него – чисто и подредено. Леглото на кучето се връзва с декора на стаята, огънят в камината зад него проблясва и покривалото върху камината изглежда като взето от каталог на мебелен магазин.
Не ви показах снимката на купчините от неща, които избутах зад мен с крак преди да направя снимката. Снаксове, една ръкавица без другарче, плюшени играчки с липсващи чаркове (благодарение на същото куче) навсякъде около мен, което отново ме подсеща за разчистването, планирано от преди месец.
Не ви показах и разпръснатите бели ленти от хартия по стените на къщата ни, които казват „добре“- дъщеря ми е намерила машинката за етикети и е направила „стикери“, които да залепи на стената, за да „ми напомнят колко добра майка съм“.
Показах ви снимката на новодекорирания ми офис. Пращя от щастие – може да се каже, че се чувствам развълнувана и горда. „Наистина обичам работата си“, казвам.
Не ви показах снимката, на която си сипвам кафе в 7 ч. сутринта, защото знам, че ме очаква още една безсънна работна нощ. Или снимката, на която се опитвам да държа очите си отворени в 1 ч., докато светът около мен спи и се чудя защо реших да „изляза сама“.
Не ви показах също и снимката, на която най-сетне си лягам, взираща се в тавана, защото изведнъж започвам да се чувствам прекалено развълнувана от идеята за нов проект и не мога да заспя.
Показах ви снимката от вечерната среща – тогава, когато се разбрах с детегледачката да дойде 1 час по-рано, за да си взема нормален душ, да изсуша косата си и да се гримирам. Тогава, когато мъжът ми носеше току що изпрана риза и се усмихвахме на камерата, прегърнати и изглеждащи толкова влюбени. Което е така, но…
Не ви показах снимката ни на път за вкъщи, на която седим безмълвни, защото някой от нас е казал нещо, което другият е възприел грешно и и двамата сме разстроени, че перфектната вечер се е превърнала в този неприятен, заседнал-в-трафика момент.
Друга снимка, която не показах, е тази, на която съпругът ми държи ръката ми в 2 ч. през нощта, докато съм на път да хвана косата на дъщеря ми, докато й се гади, а той – на път да смени завивките, върху които синът ни е повърнал. Той хвана ръката ми, погледна ме в очите и ми каза: „Всичко ще бъде наред. Ще минем и през това, скъпа.“.
Показах обаче снимката на трите ми деца, наредени в скута ми, докато четем приказки за лека нощ. Всички се усмихваме, едното ме целува, а другите две се прегръщат, всички облечени с чисти пижами.
Скрих снимката 5 секунди по-късно – прегръдката, превърнала се в боричкане, целувката – в ухапване, и осъзнаването, че някое от тях е държало паста за зъби, защото сега е по всичките му пръсти и чистата пижама.
Снимката, от момента в който отидох да ги проверя по-късно, също не показах – най-голямото от тях, седящо в креватчето на най-малкото: „Не исках да е самотен, мамо!“.
Показах ви снимката на мен и децата в магазина. „Любимото ни място!“ написах в описанието. Всички правим глупави физиономии и кафето ми от Старбъкс изглежда като раят в чаша.
Не показах тази, на която се изобразява нервен срив на опашката за касата, където и трите деца плачат, всички зяпат и аз вече не държа кафето си, защото съм го забравила на някой рафт, докато се опитвам да предпазя малчугана си да не падне от количката за пазаруване.
Не ви показах снимката, на която съм се сгушила в леглото си същата вечер, главата ми заровена в ръцете ми, докато плача.
Не съм добра в това.
Прекалено трудно е.
Защо не мога да съм като тези майки, които се справят така чевръсто?
И тогава телефонът ми извибрира със съобщение от приятелката ми, което гласи: „Днес беше УЖАС.“. Инстаграм снимките й ме накараха да мисля, че е имала един от тези супер-майка магични дни – но не. Бил е един обичаен ден от майчинството, точно като моя. Точно като на всички ни.
Хаотичен, налудничав, стресиращ, любвеобилен, шумен, изморителен – истински.
Снимките, които ви показвам в Иснтаграм, са истински (като изключим тези на които къщата изглежда чиста), но те са само част от ежедневието ми. Мисля, че избирам да ви показвам тях, защото излъчват сигурност. Не могат да ме съдят, ако им покажа само положителната част.
Но ето какво – колкото повече научавам за други майки, толкова повече осъзнавам, че вие, фактически, не ме съдите. Съдите себе се. Точно както и аз. Точно както ние всички правим.
Придържаме се към някакви недостижими стандарти, което вместо да ни помага, ни стресира. Ако денят ни не е изглеждал като извадени снимки от Пинтерест, някак си сме се провалили.
Истината е, че искам да спра да се чувствам така.
Научавам, че истинскта красота идва от моментите, които са неочаквани и непланирани, забързани и налудничави, и пълни с любов, и шумни, и изморителни, и истински.
Необработените моменти от майчинството са тези, които ти вземат дъха.
Така че обещавам да ви показвам бъркотията. Да ви показвам избухванията, сълзите и несигурностите. Защото това са истинските моменти от живота ми. Целият ми живот е Инстаграм – достоен, не само цветята и розите в него. Не е честно към другите скрити красиви мигове от живота ми да ви показвам само тези през розовите очила.
Обещавам да намирам красотата в моя хаос. И обещавам да я намирам и във вашия.
Превод за Център за детско развитие “Малки чудеса”: Антония Хаджигаева
Източник: https://www.mother.ly