Вместо да виждам тези избухвания като изцяло негативни преживявания, се опитвам да гледам на тях като на жизненоважна част от това как детето ми комуникира с мен.
Не може да се отрече, че избухванията са една от най-големите трудности при родителството. Добрата новина е, че те са изключително нормален и здравословен начин за емоционално изразяване на малките деца. Следователно, само защото синът ми пищи в средата на магазина, защото не му позволявам да събори всички рамки със снимки от рафта, това не означава, че съм ужасен родител или че той е обречен да бъде нетърпимо човешко същество. Един от любимите ми начини да подходя към даден проблем е да променя начина, по който гледам на него. Вместо да виждам тези избухвания като изцяло негативни преживявания, се опитвам да гледам на тях като на жизненоважна част от това как детето ми комуникира с мен.
Както при всички взаимоотношения, добре е да изразяваме мнението си, да отразяваме чувствата на другия и да поставим граници между нас. Все пак, за разлика от повечето отношения между възрастни, подрастващите имат минимален контрол над импулсите и тепърва започват да развиват вербалните си умения. Избухванията са техния начин да ни кажат кога им е дошло до гуша или просто са несъгласни с нас.
След като гледаме на избухванията по-положително, как следва да реагираме, когато неизбежно се случат?
1. Не го приемайте лично.
Първо, напомнете си, че вашето дете не се опитва наистина да ви изложи или да ви създаде неудобство. Въпреки че може би постига този ефект, не го прави умишлено. То чисто и просто се опитва да комуникира с вас.
Разочарование, раздразнение и гняв са емоции, които поради мащаба си понякога са трудни за изразяване дори за възрастните. Децата нямат „кризи“, за да ви накажат или манипулират; просто това е единственият начин, по който могат да се справят на тази възраст. Помнете, че избухванията са подходящи за развиващите се.
2. Бъдете репортери, а не съдии
Много родители биват раздразнени от пристъпа на детските емоции и не знаят как да реагират, така че да помогнат. След известно проучване на уважителните родителски подходи, развих прост модел за отговор.Наблюдавайте поведението на детето, съобщавайте какво виждате, валидирайте техните чувства и задайте граници (ако е необходимо). Това може да изглежда така: „Ти наистина не искаше да спреш да играеш, за да отидем да сменим памперса. Иска ти се да ме удариш, но не мога да ти позволя това. Разбирам, че си раздразнен, и е трудно да спреш да правиш нещо, което е забавно.“ Тази формула ви предпазва от това да започнете да се оправдавате или да крещите насреща на детето.
3. Не пришпорвайте процеса.
Това е една от най-големите трудности за родителите. Не е лесно някой около теб да пищи, да тича наоколо, да се въргаля по земята и да стиска панталона ти, както Ам-гъл „безценния“ си пръстен. Просто ти се иска сцената да приключи възможно най-бързо, но обикновено опитите да се ускори процесът имат обратен ефект.Има чудесна аналогия, която казва, че трудните емоции са като тунелите, а ние сме влаковете, които преминават през тях. Няма тайни странични изходи, преки пътища или бързи начини за ускорение; просто трябва да чувстваме емоциите през целия път.Веднъж след като си достигнал до другата страна – а в случая с подрастващите, „достигането до другата страна“ може да изглежда като крещене, въргаляне и ядосване – откриваш по-спокойно, по-отпуснато дете. Също така е важно да помним, че често родителите искаме сцените да приключат бързо, защото за нас е некомфортно, а не задължително защото е най-доброто за децата ни.
4. Използвайте „време за включване“ вместо „време за изключване“.
Децата, особено много малките и подрастващите, имат нужда да бъдат направлявани през трудните емоции, вместо да бъдат оставени да се борят сами. Те се нуждаят от сигурна котва, за която да се захванат, когато тези бурни емоции ги разклатят. Те имат нужда да знаят, че ние не се чувстваме застрашени от силните чувства.Затова аз използвам „време за включване“ вместо „време за изключване“. Когато детето изгуби самообладание, заведете го на тихо място (стаята му, извън ресторанта, колата) и просто го оставете да излее емоциите си.
Не се опитвайте да разсеете, да поправите, или да ускорите процеса.
Валидирайте емоциите („Чувам колко си разстроен“), дръжте границите („Няма да те оставя да хвърляш храна“), и просто стойте с тях. Това учи децата, че чувствата имат значение и не се страхувате от емоционалните им реакции.Децата ще научат, че големите емоции не са нещо срамно и че, когато имат най-силна нужда, няма да им бъде отказано грижовно присъствие.
5. Не наказвайте чувствата
Подрастващите и малките деца тепърва се учат как да се справят с трудни емоции, затова последното, което искаме да направим, е да изказваме, че тези чувства са неприемливи или грешни.
Спомняте ли си аналогията за влака? Ние трябва да покажем на децата как да се движат при емоционален дистрес, а не да блокираме тунела и да ги оставим заклещени там. Целта е да изградим устойчиви деца, които могат да понесат стреса и разочарованията на живота без да бягат или да блокират. Приемането на трудните емоции е първата стъпка към научаването как да се справяме с тях.
Вие можете да моделирате това приемане за детето чрез валидиране на неговите чувства, без осъждане или укор. Вместо да казвам „Стига си ревал, нищо не се е случило“, или „Нищо ти няма, няма защо да плачеш“, аз използвам „Разбирам, че си раздразнен, но не можеш да _____ точно сега.“
Придържайте се към границите кое поведение е приемливо, но внимавайте да не критикувате начина, по който детето се чувства. Емоциите винаги са валидни, дори, ако са некомфортни. Научаването на децата да идентифицират и приемат техните чувства на ранна възраст изгражда основа за по-добро психическо здраве през целия им живот.
Не е гарантирано, че тези техники ще спрат избухванията своевременно, но всъщност не това е целта. Ние искаме да отгледаме здрави, сигурни, добре приспособени деца, които се чувстват комфортно с емоциите си и вярват, че ще чуем тревогите им.
Когато моят син се срине, винаги изпитвам лека вълна на безсилие – „Какво да направя сега?“ – но да имам ясни, приложими стъпки, ми позволява да остана спокойна и под контрол. Въпреки че не винаги мога да предотвратя избухванията, мога да се движа през тях по здравословен, свързан начин, който е в помощ на сина ми за по-голямата задача – научаване на емоционална регулация и устойчивост. Като семеен терапевт, знам че това е целта, която наистина е от значение.
Ако имате притеснения, свързани с детето ви, не се колебайте да се обърнете към Петя Йорданова, детски психолог към Център за детско развитие “Малки чудеса”. Можете да запазите час за консултация тук или на телефон 0887 545 446.
Източник: www.mother.ly
Превод за Център за детско развитие “Малки чудеса”: Мария Стойкова
Photo credit: Freepik