Не бихте грабнали нечий бастун…
Не бихте изтръгнали бастун от ръката на някого…
Тогава защо толкова много хора, без увреждания, си позволяват да местят чуждите инвалидни колички, без да се допитат до тези, които ги използват?
Много хора гледат на факта, че използвам количка, като на възможност да извършат „добрината“ си за деня. Да помогнат на нещастния инвалид с нещо, което той очевидно не може да направи сам… но обикновено можем. Възможно е да ни отнеме малко повече време, но можем.
Докато се приготвям да сляза от автобус е възможно да се придвижвам напред-назад известно време, докато се наместя. Автобусът не предлага кой знае какво пространство – става въпрос за тясна пътека, с дръжки, между които трябва да маневрирам, и понякога хората не са склонни да си преместят чантите с два сантиметра, за да ме улеснят. Само, защото не успявам да изляза от автобуса в рамките на пет секунди, не значи, че не мога да се справя. Мога – и ми е важно да го направя, особено, защото отскоро ползвам количката си (в момента около 9 месеца, едва 1 месец, когато това ми се случи).
Първоначално мисълта да ползвам количката си беше страшна, но щом свикнах с нея, се превърна в приключение. Това не значеше, че съм се провалила, както си мислех в началото, а че сега имам средство, което да ми върне подвижността, която постепенно бях изгубила. Средство, което да ми върне част от независимостта, която толкова ми липсваше! Затова е важно да правя някои неща сама, особено в автобус или в сграда, тъй като ръцете ми са прекалено слаби, за да управлявам количката си по тротоара или навън.
Веднъж ми трябваха няколко секунди, за да сляза от автобуса, когато внезапно случайна жена грабна количката ми, премести я настрани и ме избута към рампата и болногледачите ми. Тя каза на болногледачите, „Реших да ви помогна“.Не се обърна към мен, не попита за позволение. Нямах достатъчно време дори да си отдръпна ръцете от колелата преди да ме премести. Дори не ме беше сметнала за достойна за разговор – предпочете да говори с други хора без увреждания. Получих потупване по рамото и едно „ето, готово“ и жената си тръгна, вероятно с усещането, че е извършила едно прекрасно дело. Аз останах разочарована, тъжна и с натъртен пръст, тъй като се беше заклещил между спиците.
Още нещо, този път до шофьорите на градския транспорт: когато човек, ползващ инвалидна количка, се опитва да се качи в автобуса ви, работата ви е да станете и да свалите рампата. Не мога да се справя сама с разстоянието – не и без опасност от повреждане на количката и съответно на самата себе си. Причинява ми болка. Обикновено гледам да избягвам болката, а не да поемам безсмислени рискове, които да доведат до още болка. Има причина рампата да е сложена там. Не е безопасно да прескачам с количка.
Нищо друго, освен може би да попитате на коя спирка слиза, за да сте сигурни, че на човека с увреждане не му се налага да се движи, преди автобусът да е напълно спрял.
Още една кратка историйка. Шофьор, за когото много пътници в автобуса твърдяха, че е невероятен, изглежда не харесваше рампата. Разстоянието беше около 15 сантиметра… никакъв шанс. Да гледам доволно ухилен шофьор, който не спира да настоява „Хайде, ще се справиш!“ срещу себе си, е изключително стресиращо. Исках просто да се кача в автобуса, но случващото се задържаше всички и се чувствах изключително неудобно. Исках просто да потъна вдън земя, тъй като изглеждах, сякаш се инатя и „дори не се опитвам“. Слухът ми си е наред, съответно чух, че няколко души са ядосани от забавянето… на мен, не на шофьора. Тогава шофьорът се изправи. Мислено благодарих, че най-накрая ще свали рампата и ще мога да се кача в автобуса!
За съжаление бях сбъркала. Той грабна дръжките на количката ми, без да ме пита, и ме дръпна назад, така че предните колела да не опират земята. Количката ми не е модерна – просто един обикновен ръчно сгъваем стол. Идеята му не е да заставам на задни колела, затова изпитах ужас. Все едно да имаш чувството, че падаш, когато бутнеш стола си назад. Бях изцяло в ръцете на този непознат. Ако беше изпуснал стола ми, е твърде вероятно да бях паднала и да се бях наранила. Предполагам, че в случая имах късмет.А той, все така доволен и ухилен, ме блъсна рязко напред. Бях тръгнала за лекарски преглед, но цялата интеракция ми причини болка и ме изтощи дотолкова, че не успях да участвам пълноценно в прегледа. Този човек ми провали целия ден с тези си действия.След това се върна на седалката си, а няколко пътници не спираха да коментират колко е страхотен, задето ми е помогнал, и колко мило, че е отделил време да го направи. Аз от своя страна треперех от нерви и болка. Трябваха ми седмици, за да се възстановя физически и психически. До ден днешен изпитвам тревога при мисълта да изляза от вкъщи.
Преди да грабнете количката на някого и да я помръднете, попитайте го дали има нужда от помощ. Бъдете готови да ви отговори с „не“ и в такъв случай не го притискайте. Понякога ме е страх да кажа да спре на някого, който самоуверено ме бута нагоре-надолу. В такива ситуации е трудно да се защитиш и да кажеш не. Затова изчакайте утвърдителен отговор вместо директно да действате и очаквайте отрицателен такъв, ако прекалите.
Както казах в началото: бихте ли сграбчили и преместили непознат, освен ако не е в непосредствена опасност? Бихте ли изтръгнали белия бастун от ръцете на някого? Бихте ли издърпали нечии патерици? Ако отговорът на всички тези очевидно е „не!“, защо си позволявате да пипате чуждата инвалидна количка без позволение?
И само да добавя – ако видите някой в инвалидна количка, придружен от ходещ човек, и искате да попитате нещо относно количката или лицето, което я използва – обърнете се към човека с увреждането. Броят хора, които говорят през мен, е шокиращо висок. Аз просто използвам инвалидна количка, нищо повече.
Има много страхотни хора, които имат желание да помогнат, и вероятно ще имате възможност често да го правите! Определено не искам да спирам хората да помагат на другите. Просто искам първо да се уверят, че човекът се нуждае и/или иска помощ. Искам да се отнасят към тези от нас в инвалидни колички като към човешки същества.
Източник: https://themighty.com
Превод за Център за детско развитие “Малки чудеса”: Вероника Стоилова