Модерните майки са хронични спасители, но това не помага на децата им. Ето как да спрем да предпазваме децата си от техните чувства и проблеми.
През изминалото лято се оказахме на кръстопът. Имам пет деца, родени в пет поредни години. Имаме два водни басейнa в имота ни. Басейн и езерце. О… и в края на алеята ни има скала, стръмна около три метра, която преминава в една рекичка.
Четирите ми най-големи деца умеят да плуват отлично, но най-малкото проявяваше съпротива. Имайки предвид, че плуваме всеки ден и имаме водни басейни близо до дома си, започнах да възприемам плуването като житейско умение.
Моето тригодишно дете нямаше нужда да се научи да плува за забавление, а за да бъде в безопасност при срещите си с водата. Затова го записах на уроци. Първият ден той беше много уплашен и разстроен. Помолиха ме да напусна зоната на басейна и седнах в микробуса си, гризейки ноктите си, опитвайки се да не гледам, защото всеки инстинкт в тялото ми искаше да го спаси от тези уроци. Исках да дотичам до там и да бъда неговият герой, провиквайки се: „Всичко е наред, мама е тук! Не е нужно да правиш това!“
Обичам го и затова исках да предотвратя всякакъв дискомфорт. Сега, естествено, ние сме там, за да предпазваме децата си. Има случаи, в които майката със сигурност трябва да се намеси. Като например, когато детето ви в предучилищна възраст намери пръчките от бамбуков шиш и иска да намушка малкия си брат (не потвърждавам, нито отричам, че това се е случило). Или когато едно дете иска да пресече улицата, за да стигне до детската площадка. Очевидно е, че майките се занимават с това да предпазят децата си от неизбежна и очевидна вреда. Въпреки това, много пъти се хвърляме като парашутисти, чувствайки се принудени да „спасим“ децата си, а те не се нуждаят от това. Дори когато е противопоказно да го направим.
И така, какво означава да спасяваме децата си?
Когато казвам да спасяваме децата си, имам предвид нашата собствена нужда да се намесваме бързо в ситуации, вместо да изчакваме нещата да се развият от само себе си. Вместо да давате възможност на децата си да укрепват умения, нужни за справяне с възходи и падения в живота.
- Спасяването изглежда като да правите всичко необходимо, за да не позволите детето ви да плаче или да мрънка. Дори и да правите неща, които не ви харесват (като да купувате лакомства, за да спрете истерията), само за да ги зарадвате отново.
- Също така изглежда и като реагиране на повърхностните емоции на детето ви през целия ден (не непременно по-задълбочени нужди). И се опитвате да им подредите живота (и по подразбиране нашият) така, че да не бъдат провокирани от нищо.
- Спасяването изглежда като преминаване на собствените си граници, за да предпазите детето си от това да е нещастно. Дали това е късен час на лягане, прекалено много нездравословна храна, безкрайно много време прекарано във взиране в екрана или други неща, които не харесвате, но правите, за да не се настрои детето ви срещу вас.
- Това също означава и намеса по начин, който пречи на детето ви да изпита логични и естествени последици от своите действия. Опростено обяснявате как работи животът, за да им помогнете да избегнат всякакъв дискомфорт. Това може да се изрази в писане на домашно, ако са забравили или ако отказват да го пишат. Заменяне на играчка след играчка, която те чупят, без никакви последици. И все така.
- Спасяването би могло да изглежда така все едно пречите вашите правила да действат. Имате правило и съпътстващо последствие и след това, преследвайте детето си до смърт, за да не се окаже, че трябва да си понесат последствията.
Има още, но това е като за начало. Ето и няколко причини, поради които го правим.
Вероятно спасявате децата си от техните чувства, реакции или проблеми, защото искате да са щастливи и без проблеми. Разбира се, че го искате! Вероятно искате някой да дойде да помогне за разрешаването на вашите проблеми и да премахне всички разочарования – аз също! Така че чувствате, че да оставите децата си да се „задушават“ с всякакви негативни емоции, би било почти жестоко.
Ето защо сме подтикнати да спасяваме децата си.
- Виждаме децата си от перспективата на възрастен (повече за това надолу) и винаги бихме се намесили, ако възрастен се държеше като тях.
- Нашите собствени нерви не издържат плача или хленченето и затова бързаме да го спрем. Това помага на момента, но създава по-дългосрочен модел, който предразполага ситуацията да се повтаря.
- Модерните майки са особено чувствителни към емоциите на децата си. Когато усетим, че нашите деца имат каквито и да е емоции, които считаме за отрицателни (раздразнение, гняв, тъга и т.н.), ние се опитваме да ги потиснем или разсеем.
- Чувстваме се като лоши майки, ако нашите деца са нещастни и затова опитваме да ги направим щастливи, за да се чувстваме като добри майки.
- Често попадаме в капана на детския начин на мислене „винаги/никога“ и си казваме „ако детето ми е нещастно сега, то ще бъде нещастно завинаги“. Това е подсъзнателно и недалновидно.
Не се чувстваме комфортно с емоциите си и затова не можем да позволим на нашите деца да имат техните.
Дали виждаме ситуацията от перспективата на възрастен?
Наскоро имах страхотен „а-ха“ момент в родителската ми група. Когато видим поведението или реакцията на децата ни и си представим как възрастен се държи така, това е притеснително. Ако вашето малко дете плаче, защото не иска да си легне, а вместо това вика и хвърля разни неща… поставяте ли се на негово място? Представяте ли си колко лошо трябва да бъде нещо за вас, за да изкрещите и хвърляте?
Е, не е чудно, че искате да го спрете на всяка цена. Това би било ужасно. Работата е там, че… децата на са възрастни. Техният мозък, емоционален капацитет и способността да контролират реакциите си са нито зрели, нито добри като на възрастните. Накратко, държат се като деца. И в 99.9% от случаите реакциите им не са извънредни ситуации.
Санди Блакбард от „Language of listening“ казва: „Това беше значителна промяна в перспектива – възприемането на детския плач като комуникация на желание или нужда, а не като зов за спасяване и промени реакцията ми“.
Колкото повече се намесваме, толкова повече…
В нашия дом съм забелязала, че колкото повече се намесвам, толкова по-често те идват при мен за „помощ“. Те не искат да преодоляват това, което се случва, като знаят, че могат да дойдат при мен да бъда техен съдия, да се намеся или да поправя ситуацията. Доста интересно е обаче, че когато оставим децата си сами да се „спасяват“, докато ги подкрепяме, всъщност създава деца, които са устойчиви, уверени и способни.
Какво става, когато хронично спасяваме децата си?
И така, сега знаем как изглежда притичването на помощ и защо го правим… нека поговорим какво всъщност прави хроничното спасяване на нашите деца.
Първо, насладете се на малкото дете, което е адски раздразнено. Мога да си го представя, а вие? Така, нека разгледаме някои естествени последици от хроничното спасяване. В този случай това се отнася за деца, които са спасявани от нас – техните любящи майки.
Децата ни виждат нашите паникьосани очи, докато бързаме към тях, за да ги спасим. Те вече изпитват собствени чувства и след това ни виждат как бягаме към тях сякаш ситуацията е на живот или смърт.
Това всъщност ги кара да започнат да възприемат чувствата си (тези, които ни подтикват да бягаме) като опасни. Затова ние неволно караме децата ни да се чувстват застрашени от собственото си раздразнение!
Тогава се дразним, че те се отказват от всяко малко нещо. Един от средните ми синове изигра добре следното:
Когато беше на 10 месеца, докато кърмех, ме ухапа, аз изкрещях и той никога повече не посмя да засуче отново. След това все се чувствах виновна и тази вина ме караше да реагирам пресилено на неговите реакции. С течение на времето всичко, което би го разочаровало, го паникьосваше. Тогава аз се втурвах да го спасявам от паниката, защото подсъзнателно си мислех… Не може да се справи с раздразнението! Аз го травмирах до живот!
Наскоро, след това откритие, спрях да го спасявам от неговото разочарование и едва ли бихте предположили, но той ставаше все по-малко раздразнителен.
Какво да правим вместо да спасяваме детето си?
Разбира се, не мога да кажа, че спасяването не работи и след това да ви оставя да се чудите какво следва. Ако сте като мен и поривът за спасяване е силен, тогава ще искате да разберете причините, заради които го правите. И причините, поради които всъщност няма резултатите, които бихте искали да има. Вместо това намерете неща, които можете да правите.
- Приемайте реакциите и емоциите на детето ви като комуникация, а не като майчински призиви
Вместо моментално да визуализирате детето си като жертва, която има нужда да бъде спасена, бъдете любопитни и проучете детайлите. Кажете какво виждате. Разберете какво „наистина“ им причинява раздразнение, защото обикновено не е това, което е на повърхността. Подобно на сина ми, който стана балистичен, защото не му позволявам да закусва определени неща. Оказа се, че не ставаше дума за самата закуска, а за факта, че той чувства, че никога „не прави това, което иска“. Това беше ценна информация, която нямаше да знам, ако не бях проучила подробностите.
- Настройте детето си за успех
В спокойни периоди предразположете детето си към успех. Помогнете му да се научи да реагира на раздразнение и създайте семейни правила, които да служат като основа. Ако има определени ситуации, които винаги отиват към лудост, върнете се назад и вижте дали няма нещо, което да направите в хода на деня, което да предотврати това.
- Упражнявайте търпение
Понякога помага само малко изчакване, вместо незабавно влизане във FOF (fight or flight/битка или бягство) и присъединяване на негова страна. Дайте му шанс да реши проблема. Не зарязвайте всичко, което правите, всеки път, когато детето издаде шум, за да няма негодувание след това, че то винаги ви прекъсва.
- Повярвайте, че децата ви са способни
Когато започнете да изпитвате страх за това, че детето ви не е способно по някакъв начин, потърсете доказателство за силните му страни. Това ви връща позитивното мислене. Когато се съсредоточим върху това, което смятаме, че липсва на детето ни, правим ,странни неща от страх. Вместо това намерете доказателство, че детето ви придобива чертите на характера, които вие цените и след това го настройте за по-нататъшен успех. Ако чувствате, че то е способно, не бързайте да го спасявате на всяка крачка.
И така, обратно към уроците по плуване:
Знаех дълбоко в себе си, че ако искам да бъде в безопасност в нашия дом, той трябва да се научи да плува. Затова седнах в микробуса и го оставих да си направи уроците. Устоях на желанието си да се намеся при дискомфортна на сина си. На третия ден от уроците, когато стигнахме до басейна, той каза: „Мога да го направя!“, и аз знаех, че сме на прав път.
Седмица по-късно?
Е, излязох навън, където съпругът ми наблюдаваше децата и какво да видя? Моето тригодишно дете се гмурка в басейна. Многократно. С най-голямата усмивка на лицето му. Защото не бях го спасила от дискомфорта му.
Източник: https://amotherfarfromhome.com
Автор: Рейчъл Норман
Превод за Център за детско развитие „Малки чудеса“: Александра Димитрова
Редактор: Дарина Димитрова