Наскоро прочетох статия, която буквално ме разплака. Мислех, че съм чувала всякакви неща, свързани с липсата на движение в живота на децата, но въпросната статия ме накара да се замисля за нещо, с което не се бях сблъсквала досега: децата падат от столовете си, защото не се движат достатъчно.
Това необичайно явление ли е? За съжаление, не. Учителка на първокласници е преброила, че за една седмица учениците ѝ са падали от столовете си общо 44 пъти. 44 пъти!
Как е възможно това? Какво се случва? Оказва се, че при днешните деца проприоцептивните и вестибуларните системи са толкова неразвити, че, както гореспоменатата учителка описа, сякаш пингвини се опитват да седнат на столове. Забавна картина на не толкова забавна ситуация.
Ако сте изучавали двигателно или човешко развитие, знаете, че проприоцепцията е осъзнаването на разположението на тялото и частите на тялото спрямо околната среда. С правилно развито проприоцептивно чувство децата могат да изпълняват задачи като например да се хранят без да се налага да виждат как вилицата се движи към устата им, или да се качват по стълби без да поглеждат към краката си. Вестибуларната система открива гравитацията и движението, за да създаде вътрешно чувство за баланс. Тя се координира с останалите сетива, за да помогне на човек да се изправи и да остане в това положение. С правилно развита Вестибуларната система, наред с останалите неща, децата ще имат по-добър баланс, визуално проследяване и саморегулация. Когато и проприоцептивните, и вестибуларните сетива са добре развити, седенето е много по-лесно за децата.
Критичният период на развитие на тези сетива е преди седемгодишна възраст. Най-добрият начин за насърчаване на това развитие е бъде позволявано на децата да се движат – да скачат, да се въртят, да се люлеят и да висят с главата надолу. „Вчерашните“ деца, които са имали много по-неструктурирано време и достъп до съоръжения като люлки и „маймунски катерушки“, са имали достатъчно възможности за такива преживявания. На днешните деца, много от които са записани в училища и центрова още от ранна детска възраст и които водят строго планиран и свръх защитен живот, подобни възможности са отказани. Не е чудно, че имат проблеми с това да седят неподвижно и да стоят изправени!
Прекрасният детски терапевт Анджела Ханском, автор на „Балансирани боси: Как неограничената игра на открито създава силни, уверени способни деца“, казва, че децата трябва редовно да се движат в много и различи посоки. Това означава да играят на гоненица, да се въртят, да се търкалят, да висят с главата надолу и да скачат от високи места.
Дори днешните деца с планиран график да имат време за такива активности, малко са местата, където могат да ги практикуват. Родителите се страхуват, че децата ще се наранят, така че те обезкуражават или дори забраняват всяка игра, която изгелжда рискована. ( „Не тичай!“ – веднъж чух майка да казва това на детето си, което тичаше нагоре по тревата. „Не се върти! Ще ти се завие свят“ ; „Не прави това! Ще се нараниш!“). „Рисковата“ игра рядко намира място на обществени или училищни площадки в днешно време. Люлки, маймунски катерушки и тези прекрасни въртележки са премахнати. А гоненицата, бягането, „циганското колело“ и други, нужни за развитието дейности, са забранени в много училища.
Както съм казвала в много статии, Майката природа ни е дала всичко необходимо, за да се развиваме правилно. Но вместо да оценяваме и уважаваме процеса на човешко развитие, ние не се интересуваме от него! Изглежда си мислим, че можем да се справим по-добре!
Честно казано разбирам защо страхът е превзел възрастните. Както споменах, родителите се ужасяват, че детето им ще се нарани. Оставени сада вярват, че почти всичко, което децата им правят, ще доведе до болка и нараняване. Заради това училищните и градските административни чиновници също живеят в страх от съдебни спорове.
Но, както съм казвала и преди, трябва да подредим приоритетите си. Трябва да спрем да даваме повече сила на въображаемите страхове отколкото на реалните такива – а реалните страхове включват въздействието, което всички тези безсмислици оказват върху децата ни!
След като прочетох за децата, които падат от столовете си, си представих многото проблеми, свързани с такава липса на пространствено осъзнаване. Как ще се ориентират в заобикалящата ги среда?
Как ще шофират по натоварена магистрала, ще паркират, ще избягват хора на претъпкани градски тротоари или дори ще маневрират с пазарски колички по коридорите на супермаркетите? Живот без добре развити проприоцептивно и вестибуларна система със сигурност ще доведе до болка и наранявания!
Сериозно, кой би могъл да чете за деца, които постоянно падат от столовете в класните стаи, и да не се шокира и ужаси? Кой би могъл да види ужасните промени, през които преминават децата, и да не иска да поправи грешките си? Човешкото развитие е чудодеен процес. Кой от нас се осмелява да повярва, че можем да го подобрим?
Източник: https://www.raepica.com
Превод за Център за детско развитие „Малки чудеса“: Маргарита Статева