Завръщането в училище някога беше време на вълнение и очакване.
Кой ще бъде новият ми учител? Ще запомня ли новата комбинация на шкафчето си? Какви ще бъдат избираемите предмети?
За няколко седмици от знойното индийско лято академичното бъдеще беше изпълнено с безкрайни възможности. Бях подредила нови дрехи – различни стилове, защото бях убедена, че ще бъда различен човек. Щях да си купя нова папка – от онези с многото разделители, защото бях убедена, че ще бъда по-организирана. Бях се зарекла да намеря нови приятели – популярни, защото бях убедена, че новата и подобрена аз ще бъде постоянно търсена.
После, някъде между избора на последните предмети в колежа и опаковането на обяда за първия ден на детето ми в детската градина, това вълшебно усещане за неограничени възможности се превърна в очакване, задължение и надпревара.
Страдах от родителска вина, предизвикана от връщането ми в училище, и колкото и да се опитвах да си възвърна вълнението от новото начало, съзнанието ми и социалните мрежи бяха пълни с напомняния за всички неща, които трябва даправя по-добре. Като например да приготвям креативни обяди в стил ‘Бенто’ със сандвичи-хапки, подходящи за Мария Антоанета и зеленчуци, нарязани на лесно подреждащи се филийки. Звучи просто, нали?
Не е!
Спомням си как стоях на кухненския плот, с окървавена хартиена кърпа, увита около върха на палеца ми, и гледах свирепо купчината обезобразени зеленчукови резени. Сандвичите се разпадаха, а цветята от зеленчуци бяха започнали да увяхват. Един нещастен морков-жертва лежеше на дъската за рязане до най-малката в света сърцевидна формичка за изрязване на сладки. Само дето морковът изглеждаше по-скоро като анатомично сърце, а кръвта със сигурност не помагаше за визията. Някакси моят очарователен обяд на тема градина се беше превърнал в сцена от филм на ужасите.
Проклинах Pinterest за идеята, децата си за това, че са капризни към храната, а върха на пръста си за това, че се е протегнал по-далеч, отколкото си мислех. Но най-вече се проклинах за това, че не успявам да изпълня идеализираната версия на супер родител, какъвто според интернет и според мен трябва да бъда.
И ако вината беше основният ми симптом, то думата „трябва” беше скритият вирус, който гризеше подсъзнанието ми със застрашителна скорост. Колкото повече тя се преповтаряше и разпространяваше във вътрешния ми монолог, толкова по-зле се чувствах.
И нека ви кажа, родителската вина не възниква изведнъж. Човек я усеща като помитаща цялата му култура епидемия.
Западната култура е култивирала идеализираното очакване, че всички родители трябва да бъдат внимателни, обгрижващи, търпеливи и преди всичко – винаги присъстващи.
Изследователите наричат този предизвикващ вина образ на перфекционизъм ‘мит за майката’ или ‘мит за богинята’, но според мен той се отнася и за бащите. И двата мита по същество описват едно и също явление: нереалистични очаквания, възприети от родители, които или нямат опит или им липсва подкрепа, която да им помага да разграничат фантазията от реалността.
Практически от зачатието родителите са бомбардирани с новини и приятелски съвети, които им казват какво трябва и какво не трябва да правят. И ако не се съобразяват с тях, значи го правят погрешно.
Непрекъснатото затвърждаване на убеждението, че всички ние неизбежно се проваляме, засилва недостижимите стандарти на идеалния родител и ни принуждава да продължаваме да си поставяме цели, които никога няма да постигнем.
[На сцената излиза мъчително, обсебващо, болезнено чувство за вина.]
Е, вината не винаги е нещо ужасно. Вината е емоция, също като гнева, тъгата или ревността. Нейната цел е да ни кара да общуваме със себе си и с другите, както и да обгрижваме взаимоотношенията си с тези, които са важни за нас. Често вината сигнализира, че сме засегнали друг човек и ни подтиква да поправим тази щета. Но вината лесно може да бъде изтълкувана погрешно или да бъде субективирана по начин, който не е здравословен.
Би трябвало да мога да приготвям на децата си ‘Бенто’ обяд всеки ден и ако се провалям, това трябва да е, защото съм мързелива и тогава няма да заслужавам почивка, докато не го приготвя добре.
Чувството за вина може да доведе и до тревожност, паника и допълнително нараняване на тези, които обичаме. Колко от родителите са крещели на децата си заради дребни провинения просто защото самите те са стресирани? Това е един кръг, от който не може да се излезе.
И така, ако възникването на родителската вина е еволюционно оправдано, за да ни кара да обгрижваме и пазим своите деца, как можем да избегнем стоенето в
локва от собствени сълзи в 22:00 ч. преди собствения си първи учебен ден в колежа, с порязан палец и чувство на ярост срещу самодоволна кутия за обяд? Простият отговор е: перспектива.
Това, че едно нещо е „естествено” не означава, че то се появява лесно.
Всички ние все още се учим как да бъдем родители. Много от новите майки имат ограничен или никакъв предишен опит с деца. Само преди сто години това не е било така. На хората им е зададено еволюционно да отглеждат децата в малки, колективни групи. Ние сме се развили в общности, в които хората са отглеждали деца от своята ранна възраст и затова са получавали
постоянна подкрепа. С все по-широкото разпространение на нашето съвременно космополитно общество обаче тези семейни, племенни групи почти са изчезнали. Но инстинктът не е.
Вместо това ние обръщаме внимание на социалните мрежи.
За нещастие, интернет е едно необятно еднопосочно огледало, което ни кара да се чувстваме постоянно като неудачници, защото не живеем като идеалния човек, който си представяме, че е отсреща. Но това не е задължително да е така. Вместо да скалъпват мита за перфектните родители, социалните мрежи биха могли да осигурят общност – село, ако щете – която възхвалява и насърчава неповторимите преживявания и ни помага да осъзнаем, че децата не се нуждаят от това да сме перфектни. Те се нуждаят от нас, за да им дадем модел как да успяват в реалния свят.
Да признаем, че всички ние се намираме в процес на развитие, е вероятно най-освобождаващото нещо, което можем да направим. Това, че все още се учим, е прост факт, а не резултат от осъждане. Вината е чувството, което изпитваме, когато произнасяме присъда, и тя е нещо което наслагваме върху фактите. Може би бихме могли да спрем да се съсредоточаваме върху това, което трябва да правим, и вместо това да се съсредоточим върху това, което правим: да се развиваме.
За децата техните родители са пример за поведение. Ако моделът, който им се представя, е спирала от нереалистични очаквания и чувство за вина, тогава това е стандартът, към който и те ще се придържат.
Едно просто решение би било да премахнем от речника си твърденията „трябва”, когато говорим за себе си. Установено е, че твърденията „трябва” увеличават тревожността, фрустрацията и чувството, че не сме достойни.
Когато използваме думата „трябва”, ние не приемаме реалността. Говорим за неща, които бихме искали да са такива, но те не са (или обратното).
Следващия път, когато се сблъскате с чувството за неуспех, опитайте се да използвате дискомфорта, за да се мотивирате вместо да се срамувате. Да вземем примера с моя обяд ‘Бенто’. За мен беше лесно да стана жертва на идеята, че „трябва да приготвям на децата си весел, здравословен обяд всеки ден”. Само че реалният живот често е различен и по-често се оказва, че аз натъпквам останалата пица в голяма кутия, заедно с крекери и пръчици моркови. Реалността не отговаряше на идеала. Въпреки това има начини, по които мога да оформя вината си.
Мога да насоча вниманието си към ползите от това, което искам да направя: „Чувствам се чудесно, когато ставам достатъчно рано, за да приготвя балансиран обяд за децата си.”
Мога да насоча вниманието си върху въпроса как това, което искам, се вписва в моята ценностна система: „За мен е много важно децата ми да ядат плодове и зеленчуци на всяко хранене.”
Мога да насоча вниманието си върху приемането и изследването на моите действителни чувства: ”Добре, чувствам се неловко заради обяда, който приготвих и дадох на децата си днес. Чудя се защо се чувствам така.”
Между вдъхновението и стремлението има тънка граница и ние вероятно си причиняваме повече вреда, отколкото полза като преследваме перфекционизма. Майките и без това са богини. Бащите и без това са супергерои. Актът на създаване и поддържане на живота е това, което ни прави божествени. Няма към какво повече да се стремим.
Премахването на думата „трябва” от нашия речник, когато говорим за себе си, въпреки че е трудно да се преодолеят обществените и еволюционните тежнения, може да бъде полезен начин да започнем новата си учебна година. Ново начало. Нов ти. Точно, както когатобяхме деца и отивахме отново на училище.
И нека бъдем честни, всички се проваляме. Отново и отново. Но това не означава, че спираме да опитваме. И без значение какво казва интернет, всички се справяме чудесно.
Превод за Център за детско развитие “Малки чудеса”: Яна Тенева
Редакция: Свилена Ралчева
Източник https://www.washingtonpost.com