Бях на опашката в магазина и както обикновено си мислех, че имам нужда само от две или три неща. Без количка, аз бях лудият човек, който държеше или по-скоро се мъчеше да задържи 10 различни артикула. Чаках с нетърпение да дойде редът ми да платя, за да мога да пощадя ръцете си от агонията, на която се бяха предали.
Докато чаках майката и малкото дете пред мен да изпълнят поръчката си, чух момчето да казва на касиера: „На колко години си?“ Майка му бързо го спря и каза: „Скъпи, не е учтиво да питаш хората това.“ Тя се усмихна на касиера с извинително изражение, надявайки се касиерът да не се чувства твърде неудобно от запитването. Тя се усмихна и не отговори на въпроса на момчето.
Като човек, който от години работи с малки деца, аз съм била свидетел на тази сцена многократно, без прекомерното количество зеле в ръцете ми. Всеки път винаги съм в недоумение. Говоря от името на всички деца, когато питам: Защо този въпрос да е неуместен? Защо не ни е позволено да го питаме?
Когато възрастен се срещне с дете, един от първите въпроси след размяна на любезни е „На колко години си?“ Ние задаваме този въпрос на децата през цялото време! В тази ситуация има голяма ирония. Празнуваме рождените им дни и учим децата, че това е най -прекрасния ден на света. Но когато решат да попитат възрастен „На колко години си?“ се срещат с корекции и неодобрителни погледи.
Въпросът “На колко години си?” не е неподходящ. Проблемът е нашето възприятие за възрастта и стареенето. Защо да учим децата си, че след определена възраст е срамно да разкрием колко благословени години живот сме изживели? Защо не отговорите на този въпрос с гордост?
Нашият отговор на въпроса е просто страничен продукт от това, на което сме научени да вярваме: стареенето е лошо. Не е нужно да го казваме изрично на децата, но действията ни го показват силно и ясно. Когато сме млади, възрастта се разкрива и празнува. Но след определен момент е необходимо да се скрие. Всеки път, когато избягваме истината, каним срама.
Доколкото ми е известно, никой не е измислил как да предотврати остаряването. И така, защо е тази съпротива? Ами ако позволим на себе си и на децата си радостно да питаме “На колко години сте?”, независимо от предполагаемата възраст на човека? И още по -шокиращо, какво ще стане, ако отговорим с лекота? Ами ако реагираме на детето със същата радост, която излъчват децата, когато казват възрастта си на глас? Защо се празнува само, когато сме млади?
Преди няколко години станах на 40. Многобройни семейства и приятели ми изпратиха изключително сърдечни, добронамерени съобщения, които гласяха „Честит 29-ти рожден ден!“ плюс намигващото емоджи. Сладко! Разбрах, но ми харесва, че навърших 40. Не искам отново да съм на 29.
Тази есен ще навърша 42 години и се чувствам обзета от радост и благодарност, че съм получила 42 красиви години живот. Защо да го прикривам или да избягвам да отговарям на нечий въпрос за моята възраст? Не изглеждам така, както изглеждах, когато бях на 29 и това е добре. По същия начин, по който разбрах, че няма да изглеждам така, както сега, когато съм на 52. Но също така съм наясно, че ако съм благословена да стигна до 52, ще знам повече за мен от днес, ще имам повече смелост, отколкото днес и ще стана още повече от това, което трябва да бъда. Удобно в собствената ми кожа, без извинение за моето мнение, по -малко загрижена за това как мога или не мога да бъда възприета и изпълнена със себе си по всички правилни начини.
Всеки път, когато обезкуражаваме детето да задава този добър въпрос, отричаме красотата, която идва с растежа и стареенето. Мъдростта, придобита с развитието и промяната. Истините, които ще се разкрият с напредването на възрастта, ни дават разрешение да виждаме. Всеки път, когато учтиво кимваме и се противопоставяме на отговора, отричаме тази неизбежна част от живота.
Докато считаме, че въпросът за възрастта не трябва да се задава, остаряването ще остане идея, обвита в срам. И още по-лошо, когато отказваме да отговорим, изпращаме безмилостното послание, че остаряването е лошо, но да останеш млад е добре. Ние представяме тази фалшива идея в ранните години от живота. Всеки път, когато притеснено се обръщаме и се усмихваме, а не обявяваме гордо броя на годините си, ние потвърждаваме посланието на нашата култура относно стареенето.
Да живееш е благословия. Живота е дар. Всеки ден е възможност за създаване на важни моменти. Не всички получават този подарък и един ден това ще бъде вярно и за мен. Така че, докато дишам и вървя по тази земя, ще съм благодарна за всяка предоставена ми възможност да отговоря на този въпрос „На колко години сте?“.
Източник: https://medium.com
Превод за Център за детско развитие „Малки чудеса“: Мария Христова