От Дженна Грейс*
Когато бях на 15-годишна възраст за първи път бях на сцена. Не си спомням каква беше ролята ми, но добре помня чувството, което изпитвах. Да си на сцена, да бъдеш приет от другите, да играеш, че си някой различен от себе си. В гимназията и колежа продължих да играя, но това което не осъзнавах беше, че през целия си живот, дори и извън сцената, аз играех роли.
Аз имам нарушение на сензорната обработка, обсесивно-компулсивно разстройство и социално тревожно разстройство. Всичко това прави функционирането ми в обществото много трудно за мен, но аз се крия, маскирам своята болка, за да бъда приета от общността си. За да съм и по-малко различна. Играя си ролята. Заради своите неврологични различия, всеки звук, миризма или докосване ме кара да покажа примитивна реакция – съпротивлявам се, бягам или замръзвам на място. Това прави околната среда несигурна и небезопасна за мен и то до такава степен, че се чувствам дезориентирана, объркана. Но аз се преструвам, че всичко е наред.Напускам себе си, губя време. Имам трудности при обработката на движенията, времето и температурата. Това води до лесно превъзбуждане и бързо мога да се срина по този начин. Но го крия, докато не се прибера вкъщи, а всичко знаем колко неприятно е да криеш нещо, да прикриваш себе си.
Заради всичките неща, които преработвам, понякога е трудно да мисля и да говоря, да функционирам по приемлив начин.
Това затруднява взаимодействието ми е с другите хора.
Но още от малка ми е втълпявано какво е приемливо като поведение и как моето не е такова. Поради тази причина аз често пренебрегвам себе си и собствените си нужди, за да удовлетворя разбиранията на другите. Опитвам се да си сложа маската и да започна поредното представление. Но едва наскоро, вече на 37 години, осъзнах, че моите роли унищожават живота ми, причиняват ми сривове и ме карат да се чувствам депресирана дни наред. Да мразя себе си заради различията си. Това ми пречеше да видя своите дарби, своите таланти. Чувствах се луда. Исках всичко да свърши.
Моите различия ми пречеха във всяка работа или връзка, която имах.
Защото колко дълго човек може да носи своята маска…? Тогава хората виждаха истинското ми лице – намусена, без директен очен контакт или пък прекалено дълго взираща се, моята нужда от тишина, невъзможността ми да говоря или да общувам, избягването на храни и социализация, паник атаки, сривове. И вече никой не ме харесваше. На бившите си работни места бях порицавана заради нещата, които вършех, за да си помагам да разбирам по-лесно. А във връзките оставах неразбрана. Затова продължавах да държа маската, което водеше до кризи и самоубийствени мисли. Порочен кръг, от който трябваше да изляза.
Мой бивш шеф веднъж ме попита: “Къде е харизматичното момиче, което наех?“. А след това ме уволни, защото не се вписвах в екипа. Друг ми каза, че не се усмихвам достатъчно и трябва да съм по-весела, защото иначе…Трети не беше доволен от израженията, които правя с лицето си. Озовавах се в такива ситуации на всяка работа, която съм работила. По същия начин оставах неразбрана и във връзките. Наскоро бях на обяд с група хора, които бяха избрали маса в средата на ресторанта. Аз обичам да си избирам къде да седя, защото съм чувствителна към движенията, а тогава всяко движение, всеки преминаващ покрай мен човек, който докосваше стола ми, ме караха да се чувствам крайно неудобно на мястото си на масата.
В мен се надигна паника и усетих наближаването на нервен срив. Буквално изтичах до тоалетната, която за щастие беше празна, и започнах да дишам учестено и да си поемем дълбоко въздух. Вдишвайки и издишвайки се почувствах отново себе си. Човек от компанията дойде и ми каза, че ще си сменим местата, което донесе облекчение, но усетих че те са разстроени от мен. Върнах се, но се чувствах засрамена. А това е доста неприятно усещане. После разбрах, че когато съм станала, лицето ми е било ядосано, ударила съм крака си в масата и съм псувала. Маската беше паднала и хората бяха разбрали. Един от присъстващите веднага казал на останалите:
„Видяхте ли я какво прави?“.
Сякаш бях направила нещо наистина лошо.
В такива моменти ми се иска маската никога да не падаше, да беше здраво прикрепена, така че хората никога да не можеха да видят каква съм. Така ще мога да предпазя себе си. Това през което трябва да мина, за да съществувам в техния свят, е вече достатъчно трудно. Понякога е по-лесно просто да се маскираш и да направиш добро представление.
Повече от 20 години, отчаяно се мъчех да търся помощ.
Ходих при много лекари, терапевти и лечители. Сменях диети, работни места и средата. Дори сменях градовете и щатите, за да избягам от себе си. Но нищо от това не свърши работа. Тогава реших да стана свой собствен пациент, направих опит да разреша мистерията относно това какво се случва с мен и започнах да разбирам своята различна нервна функционалност за първи път. Видях, че не съм сама, че има други като мен. Че аз не съм луда, а просто различна и започнах да помагам на себе си и да виждам своите таланти. Като способността ми да слушам интуицията си и да предчувствам. Да виждам знаците, които вселената ни праща и да знам как да ги интерпретирам. Да виждам неща, които другите не могат.
Намерих хора като мен в туитър и това ми помогна да приема проблема, а не да се страхувам от него. Разбрах, че съм се опитвала да бъда с невротипична функционалност и затова съм се чувствала толкова луда през целия си живот. Опасно е да се преструваш на нещо което не си, защото често носейки маски, истинската ни същност излиза крещейки. Често сме отслабени от ментална, физическа и емоционална болка, а тогава ни се налага да взаимодействаме с хората и света по начини, които за нас не са нито подходящи, нито комфортни. Това ни принуждава да играем роли, да се преструваме, а дори и най-добрите сценични работници имат нужда от почивка, защото иначе шоуто няма да продължи.
Точно затова кампанията „Да махнем маските“(#TakeTheMaskOff) е от такова голямо значение. Така ще се обединим, за да покажем себе си. Самата аз толкова дълго съм била с маска, че става трудно да я махна. Обърквам другите, когато съм себе си, те са свикнали да виждат само лъжата. Фалшивата личност, която е на показ. Чувствам се изложена, толкова уязвима, сякаш трябва да се извинявам и да давам обяснения. Понякога изглежда по-лесно просто да си сложиш пак маската и да се върнеш към болката, с която толкова много си свикнал. Свалянето на маските е непознато, а аз не се справям много добре с непознатото.
Но знам, че е време да се борим за правата си. Точно както други преди нас и ние трябва да дадем своя принос, да образоваме и да покажем кои сме, но без ролите и без представленията. И да не се отказваме, докато не сме напълно разбрани. Искаме да бъдем приети, такива каквито сме, и то без да носим маски. И светът най-накрая да започне да разбира кои сме.
*Дженна Грейс е писателка и обучител. Тя споделя преживяванията си за преодоляване на травма, сензорната обработка, обсесивно-компулсивно разстройство и социално тревожно разстройство с надеждата да помогне на други хора в нейната ситуация и да им покаже, че не са сами. Повече нейни истории може да прочетете на сайта jennagracewrite.com
Източник:themighty.com
Превод за Център за детско развитие ”Малки чудеса”: Елина Чаушева
Photo credit: Freepik