– Защо изведнъж пораснаха толкова? – попитах наскоро приятелката ми, докато вървяхме по коридора след двете ѝ момчета близнаци.
– Така е, нали? – въздъхна тя. – Вече не приличат на малки момчета… Не знам кога се случи всичко.
И както се казва, точно това е проблемът – нашите мъничета порастват, докато ние сякаш не забелязваме, и изцяло без съгласието ни.
Австралийската писателка Миа Фридман също го знае – трогателният пост, който тя написа наскоро се разпространи бързо в социалните медии между майки в целия свят. Фридман, която е съосновател на сайта Mamamia, публикува есе, наречено “Порастването на сина ти ще ти се струва като най-дългата раздяла” – един поглед в сърцата на майките на момчета и във всички сфери на живота, които са свързани със сърцераздирателната прелест да отглеждаш син.
Австралийската радио водеща Аманда Келър прочете част от есето на Фридман в ефир и разплакано обясни защо то пробожда майките на момчета (и всички майки) направо в сърцето. В него пише:
„Вие всъщност, не сте родители на един човек, родители сте на много различни хора, като всичките те са вашето дете.
Има новородено, бебе, малко дете, дете в предучилищна възраст, дете в началните класове, претийн, тийнейджър, юноша, млад възрастен и след това възрастният.Всички отговарят на едно и също име. Всички ви наричат мама. И никога не забелязвате точния момент, в който всеки един от тези човеци се превръща в следващия.
Никога не успявате да се сбогувате правилно с всичките малки хора, които растат, защото не забелязвате израстването и промяната. Освен когато Фейсбук ви изпрати онези жестоки напомняния за спомени, които неизменно ме карат да плача, защото е все едно да видя лицето на някой, когото никога повече няма да видя. Не и по този начин. Не и на тази възраст“.
Точно така, нали?
Все още не съм майка на пораснал син (и повярвайте ми този ден ще настъпи по-бързо, отколкото си мисля), но отглеждам момче и понякога виждам мъжа, който ще бъде – мъжа, в който вече се превръща.
И Фридман е права – трансформацията е толкова незабележима и постоянна – сякаш се крие и е на видно място. Докато някоя, която и да е сутрин, синът ти не те погледне отсреща, над купата със зърнена закуска, и това не те стъписа.
И ние знаем, че всичко това е част от постепенното откъсване, което е нужно и необходимо. Но все пак оставя разбито сърцето на майката.
Фрийдман обобщава това горчиво-сладко чувство на любов и откъсване така:
„Макар и да знаем, че ни обичат, техния живот вече не се върти около мама. Не сме слънцето, около което орбитират. Вече не. Би било странно ако продължава да е така. Знам това. На теория…
Чакайте обаче.
Искам да ви разкажа и за добрите неща, свързани с порастването на синовете.
Надеждата, че някой ден ще ги видим влюбени и как на свой ред ги обичат. И не знам как да опиша радостта, който изпълва душата ми при тази мисъл“.
Защото това е крайната цел, нали? Че по някакъв начин, въпреки нашите несъвършенства, недостатъци и копнеж да ги държим малки, синовете, които отглеждаме, са се превърнали в мъже, които не се нуждаят от нас, както ние в сърцата си все още се нуждаем от нашите малките момчета.
Обичаме ги, за да ги пуснем да отлетят, а след това се пъчим от гордост, когато политат – защото това е майчинството.
И със сигурност ще накара всяка една от нас да поплаче, заради с нищо заслужената благословия да сме отгледали синове.
Източник:https://herviewfromhome.com
Превод за Център за детско развитие “Малки чудеса”: Цветелина Георгиева
Photo credit: Freepik