Днес се събудих и исках да се облека сам, но чух думите: “Не, нямам време. Аз ще те облека.”
Това ме натъжи.
На закуска исках сам да се нахраня, но чух думите: “Не, ще се изцапаш. Аз ще те нахраня.”
Почувствах се разочарован.
Тръгнахме до колата и исках да вляза сам в нея, но чух думите: “Не. Аз ще те кача и сложа в столчето, защото бързам.”
Това вече ме разплака.
Исках сам да сляза от колата, но чух думите: “Не, не. Ще паднеш. Аз ще те сваля.”
Сега вече исках да избягам.
По-късно исках да си играя с конструктора, но това, което чух беше: “Виж, ето така се строи къща.” Реших, че повече не искам да си играя с него. После взех друга играчка, но получих наставлението: “Играчките се споделят, нали знаеш, че като плаче детенцето трябва да му я дадеш”.
Не съм сигурен какво направих, но отново бях тъжен и ядосан.Разплаках се. Но знаете ли какво чух? “Хайде, сега и ти се разплака като бебе. Спри и отиди да си играеш.”
Понякога ми казват, че трябва да правя разни неща сам. “Отиди и си вземи дрехите сам.” Но вече не съм сигурен какво да направя. Трябва някой да ми покаже. “Какво правиш? Защо стоиш там. Отивай за дрехи.” Не ми позволяват да се обличам сам, да си играя сам, а сега ме молят да си взема дрехи…
Не съм сигурен какво да правя! Трябва ли някой да ми покаже да направя това? От къде да започна? Какво да правя с тези дрехи? Чувам много думи, но не разбирам какво се иска от мен. Страх ме и не мърдам. Легнах на пода и започнах да плача.
Когато дойде време за обяд исках да си взема нещо от чинията на мама. И чух думите: “Не, още си малък да ядеш това.”
Това ме накара да се почувствам малък. Опитах да ям храната пред себе си, но изведнъж мама започна да ме храни и да ми бута още залци в устата. Не исках повече да ям. Това ме накара да започна да бутам нещата от масата и да плача.
Не мога да сляза сам от стола, защото никой няма да ми позволи. А мама продължава да ми дава храна. А това ме кара да плача с цяло гърло. Гладен съм, разочарован съм и съм тъжен.Изморен съм и имам нужда някой да ме гушне. Не се чувствам в безопасност. Това ме плаши и започвам да плача още повече.
Аз съм на 2 години. Никой няма да ми позволи да се обличам сам, да се храня сам, да се кача сам в колата.
Очаква се обаче да знам как да “споделя”, как да “слушам” или да “почакам малко”. От мен се очаква да знам какво да кажа, какво да направя и как да се справя с емоциите си.Очаква се да седя послушно, да знам, че като хвърля нещо на пода то ще се счупи. НО, аз НЕ знам тези неща!
Не ми е позволено да ходя сам, да бутам, да дърпам, за закопчавам, да наливам, да сервирам, да се катеря, да бягам, да хвърлям или да правя неща, които знам, че мога да правя. Неща, които ме вълнуват и ми е любопитно как се правят. Но това са неща, които не ми е позволено да правя.
Аз съм на 2. Не съм ужасен. Разочарован съм. Нервен съм. Стресиран съм. Объркан съм.
Имам нужда от прегръдка!
Източник: https://medium.com/