Може да е предизвикателство да отгледаш безкористни деца в свят, пълен с егоцентризъм. Предлагам Ви 9 начина, по които родителите могат да окуражат децата да мислят първо за другите.
„Той има повече корнфлейкс от мен!” – изплака дъщеря ми от любимото си място на кухненския плот.
„Не! Тя има повече от мен!” – синът ми бързо прехвърли топката от мястото до нея.
Седяща срещу тях, стиснах чашата си с кафе малко по-здраво и си поех дълбоко дъх.
Идваше ми да откача. Все пак, споренето за това кой получава по-добро отношение от мен се водеше цяла сутрин.
Първо беше за това кой има по-доброто място на кухненския плот (има ли наистина по-добро място?). След това беше за това кой си е получил напитката първи. Сега беше за корнфлейкса.
Шегувате ли се с мен?! Изкушавах се да извикам. Наистина сте разстроени, заради няколко топчета корнфлейкс?
Но колкото и да ми се искаше да се разкрещя на децата, не го направих. Колкото и да ми се искаше да изтъкна егоизма им чрез ядосани викове и истерия, се сдържах. Не защото съм образецът за спокойна майка (опитвам се), а защото, точно, когато изпитах желанието да избухна за обсебването на децата ми, относно кой какво има в купичката си, в главата ми изникна цитат, който бях чула наскоро:
„Колко има в купичката на съседа ти, трябва да те тревожи, единствено, когато проверяваш дали той има достатъчно.” – натъртих.
Децата ми просто се взираха в мен.
Голямото изглеждаше замислено, или поне привидно размишляваше върху тази странна концепция, за да реши дали иска да я приеме или не.
От друга страна, четиригодишното ми дете, ме гледаше безизразно, напълно неразбиращо смисъла на думите, които току-що бях споделила.
„Това, което имам предвид” – поясних – „е, че искам да си мила с брат си. И това означава да си щастлива, когато той получава хубави неща. А не да се дразниш.”
Изглежда, че съобщението бе оказало въздействие. Поне малко. Дъщеря ми притихна и продължи да яде храната си. Което, за нея, е близко до приемане.
Да отгледам самоотвержени деца в свят, който непрекъснато подстрекава към егоизъм е битка, която водя постоянно.
Живеем в култура на селфитата. Децата ни трудно могат да избягат от това. Те са бомбардирани с известия за това колко много харесвания получават приятелите им в социалните мрежи.
Какво може да направи един загрижен родител в такава ситуация?
Бъди пример за самоотверженост
Нищо не отразява истинската същност на мен и съпруга ми така, както я отразяват децата ни. Дали ще е това, че са усвоили склонността ми да оставям множество наполовина свършени задачки зад себе си, или пък са усъвършенствали саркастичното чувство за хумор на татко си, те се справят прекрасно в това да се учат от нас.
Всички знаем, че децата са като гъби. Попиват това, което виждат да правят родителите им. Като такива, на тях ще им е трудно да се научат да помагат на другите, ако не го виждат често в действие от родителите си.
Не можем да очакваме децата ни да са примери за самоотверженост, ако ние, техните родители, сме по-загрижени за това, което получаваме, отколкото за това което даваме. И така, ако искаме загрижени деца, самите ние трябва да сме загрижени личности.
Научете ги на съпричастност
Вярно, децата наистина усвояват някои качества чрез осмоза. Други качества, все пак, усвояват от директни инструкции.
В повече от един случай, съм карала децата си да си представят какво е да си в обувките на някой друг. И след това съм ги карала да ми отговорят. Важно е те да разберат чувствата на другия и да ги изрекат ясно.
Четенето (и обсъждането) на книги с децата ни, е добър начин да го направим. То е възможност да анализираме мотивацията на персонажа и емоциите му, и да си представим самите нас в различни ситуации.
Една от учителките ми по английски език в колежа, твърдеше, че най-важната причина да четем книги и да учим литература, е да се научим на съпричастност. Сега, като родител, мога да видя колко е права.
Започнете да възпитавате самоотверженост от рано
Твърде разпространено е схващането, че децата не могат да усвоят умения като споделяне или чувства като емпатия, докато не станат по-големички.Но проучвания и експерти акцентират на това колко е важно да се учат децата на емпатия от най-ранна възраст.
В подкрепа на това, самата аз съм видяла как умения и идеи, учени в детството стават като втора природа. Те са онези, на които няма да се налага да учиш децата по-късно.
Когато аз и съпругът ми, имахме първото си дете, седях на срещи, организирани, за да си играят децата, и наблюдавах двегодишни да отмъкват играчки от едногодишните, както малките дечица често правят. Това, което ме изненада, беше да видя, че някои от майките не правеха нищо за това крадене и задържане на играчки.
„Не ми харесва да използвам думата „не”!” – обясняваше една майка.
„Те не могат да разберат идеята на споделянето преди тригодишна възраст.” – каза друга.
Бях объркана. Аз говорех със сина си за споделянето на играчките от първото време, когато неговите малки пръстчета се вкопчиха в камионче, с което той не искаше да си играе, но не искаше и да остави.
Поради това, че говорихме на сина ми за това колко е важно да споделя от най-ранна възраст, за него беше много по-лесно да го прави, когато вече беше двегодишен.
И в седемте години от тогава, той рядко е имал трудности с отказването от материални неща. Той разбира, че нашата доброта към другите, а не материалните неща, е това, което наистина има смисъл в живота.
Направете благотворителността семейна дейност
Ако искаме да отгледаме деца, които са естествено безкористни, тогава те трябва да растат в дом, където благотворителността е норма, а не изключение.
Да намериш възможности за доброволстване заедно с малки деца, може да е трудно, но не е невъзможно. Заедно с децата си, от едно до девет годишна възраст, съпругът ми и аз сме събирали праскови и зелен боб за хранителни складове, опаковали сме храна и сме украсявали чантите с обяд за кухните в района и сме приготвяли разни пакети за деца в нужда.
Чрез такива преживявания, децата ни се научават, че благотворителността е нещо, което просто правим, че е естествено да се грижим за другите, че от малкото или многото, което имаме, ние винаги можем да дадем нещо, дори да е само нашето време.
Увери децата си, че характерът им е по-важен от постиженията им
В света ни постиженията са много важни. В този свят, вманиачен в сравняването, децата често стават трофеи на родителите си.
В проучване, проведено от „Да направим грижата общ проект” в Харвардския университет, 80% от участващите в проучването младежи, казали, че родителите им са по-заинтересовани за техните постижения и щастие, отколкото от това дали се грижат за другите.
Не е изненадващо. Обградени сме със стикери, отбелязващи почетни ученици и публикации в социалните мрежи, съобщаващи за успехите на някое дете в някой спорт. Въпреки че не е лошо да се гордеем с постиженията на децата си, може да се окаже проблем, ако всичко, което децата чуват, е че родителите им се гордеят с това, което правят, а не с това, което са.
Когато синът ми беше в първи клас, той се насилваше да изкарва 100% на всеки тест за спелуване дотолкова, че беше раздразнен, когато получаваше по-нисък резултат. Бях доволна, че е толкова мотивиран да се справя добре в училище, но видях също, че трябва да му помогна да промени малко перспективата си.
„Няма нужда да си най-добрият в класа” – казах му – „но се надявам да си най-милият”.
Да си призная, след като казах това, се притесних, че оценките му ще паднат („Хей, мама каза, че не трябва да съм умен!”), затова натъртих, че все пак очаквам от него да учи и да даде най-доброто от себе си.
Но най-важната позиция, която аз и съпругът ми отстояваме е, че докато се гордеем с постиженията му, ние сме по-горди с него, просто затова, че е човек с благороден характер.
Напомняйте на децата си често за тяхната отговорност да се грижат за другите
В нашия свят на права, децата често растат с убеждението, че светът е тук, за да ги радва. Наша работа като родители е да ги научим, че това не е така.
Наскоро синът ми се върна от училище и незабавно започна да рита футболната си топка в двора. В същото време, четиригодишната ми дъщеря изтича в къщата, за да донесе футболната топка, с която брат ѝ обича да играе по принцип.
Дъщеря ми не обича футбола (тя по-скоро би си играла с кукли), но обича по-големия си брат. Така че я гледах, как тя изтича при него с топката му, викайки „Искаш ли да играем?”.
Синът ми не ѝ обърна голямо внимание, измрънквайки лаконично „Не” , докато риташе топката си към едната страна на гаража.
Дъщеря ми клюмна. Топката, която беше в ръцете ѝ, падна на земята и лицето ѝ доби тъжно изражение.
Нещата станаха по-зле, когато синът ми грабна падналата топка и избяга в къщата да я скрие.
„Ъм, наистина ли?” – попитах го.
„Не искам да играя с тази топка, но не искам и тя да си играе. Може да я скъса.”
„Да скъса футболна топка?” – попитах скептично.
И после му напомних нещо, което често повтарям на децата си „Скъпи, светът не е тук да ти служи – или пък да служи на когото и да е от нас. Ние сме тук, за да си служим едни на други. Трябва да преосмислиш изборите си.”
Той промени държанието си и взе топката, за да играят с нея. Дъщеря ми отвърна „Можем да играем на сокър, вместо футбол, ако това предпочиташ”. И те играха.
Децата ни не са перфектни. Често изглежда сякаш са на началната линия на този път към самоотвержеността.
Така че им напомняме. Напомняме им да поставят другите на първо място. Напомняме им да са мили. И го направим непрекъснато с надеждата, че един ден нашите напомняния ще са малко (окей, повече) по-рядко.
Внимавай какво съобщение изпращаш
Понякога това, което не правим е по-важно от това, което правим.
Може да изглежда нещо маловажно, но правя гримаса, когато видя деца да носят блузки, които провъзгласяват техните егоцентричност или непукизъм като нещо, с което да се гордееш. Момче от класа на сина ми наскоро дойде на училище с блузка, съобщаваща „Виждам устните ти да се движат, но не те слушам”.
Такива дрехи изпращат погрешни съобщения към децата ни. Объркващо и противоречиво е да ги учим на милост, но после, заради „хумора”, да игнорираме заедно урока, чрез нещата, които им купуваме да носят.
Отчитайте лишенията и насърчавайте благодарност
Често е по-лесно да се фокусираме на негативното, отколкото на положителното. Живеем в общество, което с по-голяма готовност отчита вините, отколкото заслугите.
Но предизвикай се да намираш преднамерените действия на другите. Обърни внимание на лишенията, които другите правят и ги посочи на децата си.
След като дъщеря ми предложи да играят сокър, вместо на футбол, с големия ѝ брат, отбелязах на висок глас за тях, двамата:
„Беше мило от твоя страна да предложиш да играете каквото иска брат ти, въпреки че го подтиквах да прави това, което ти искаш.” – казах на дъщеря ми пред сина ми.
А сина си окуражих да е благодарен за жертвоготовността на сестра си.
Продължавайте с добрата работа чрез повтаряне
Изкуството да отгледаш самоотвержени деца, за съжаление, не става изведнъж. То е, по-скоро, практика и поощряване в продължение на цял живот от наша страна и от страна на децата ни.
Битката на децата ми за корнфлейкса със сигурност не беше техният последен момент на себичност, но се надявам, че с постоянство в придържането им към по-добър модел на поведение, техните битки с начина на мислене „аз на първо място”, ще стават по-малко и по-отдалечени една от друга.
Превод за Център за детско развитие “Малки чудеса”: Виктория Ценова
Източник: https://selfsufficientkids.com