Мисли от карантиниран човек с аутизъм

Мисли от карантиниран човек с аутизъм

Пиша този пост, докато съм в карантина и упражнявам социална изолация. За мой късмет нямам симптоми на COVID-19 (за сега). Изолирам се, за да помогна за по-бавното разпространение на вируса, както и за да предпазя себе си, тъй като съм в рисковата категория. Имах много мисли през тази първа седмица на изолация и се борех с някои доста големи проблеми, свързани с психичното ми здраве.
Въпреки всичко това, открих някои начини да намеря спокойствие и ред. Бих искал да ги споделя с моите читатели – аутистични или не. С множество увреждания, интровертен аутист, имам уникални перспективи, които да споделя.
По принцип не напускам къщата си често, като мога да си помогна. Имам много онлайн приятели; безброй пъти съм бил свързан с леглото или дивана. Социалната дистанция е част от моя живот, въпреки, че не е моят избор.
Докато моите мисли няма да помогнат на никого, това би могло. И това е единственото, за което мога да се надявам.

1. Запазване на всякаква възможна рутина; адаптиране към това, което трябва да се промени.
Това е нещо, което упражнявам всеки път, когато не мога да следвам нормалната си рутина. Запазване на рутината – дори и адаптирана такава, е ключът към психично здраве. Тъй като имам и синдром на хиперактивност с дефицит на вниманието, това може да е доста сложно, но рутината не е задължително да изглежда като строга рамка. Може да е гъвкава, ако при вас това работи. Стъпка към вашата рутина би могло да бъде „Сутрин ще правя нещо релаксиращо преди работа.“.
Дори и сега да работя дистанционно, давам всичко от себе си, за да стана и да си легна по едно и също време. Закусвам и започвам работа по едно и също време. Познатото и ритъмът носят комфорт и сигурност в много несигурно време.
Но какво, ако нещата трябва да се променят? Например, какво ако винаги посещавате любимото си кафене с приятел след работа? В такава ситуация се обаждам по скайп на този приятел, правя си чай и си говорим както обикновено. Фитнес вечер? Вижте в Youtube, има много видеа, които могат да се направят вкъщи и потренирайте, когато го правите обикновено.
Не е същото, но е познато и може да донесе спокойствие. Отне ми няколко дни за моята „нова нормална“ рутина да се усети естествена, но сега ми носи много комфорт, когато съм тревожен.

2. Заключване на приложенията на социалните медии и лимитиране на новините.
Много често импулсивно проверявам социалните медии, докато бездействам, отчасти, защото много от приятелствата ми са онлайн и социалната медия ми се струва приятно нещо за разсейване. Но сега случаят не е такъв. Усещам се, че съм хипер-фокусиран върху новините и върху събитията, тревожа се за приятелите и семейството си (и за всички останали).
В крайна сметка, настроих лимит на телефона си за използване на социални медии. Това е настройка на телефона, която помага да се контролира времето на използване на приложения. Аз си дадох 30 минути. Това означава, че когато достигна 30 минути, известие ще се покаже и ще ме уведоми. След това имам опции да го отложа за още 15 минути, да го изключа за деня или просто да затворя приложението.
Намирам, че това помага при изпълнителна дисфункция (трудности в самоорганизирането) и попадане в капана на губене на време за стрес и паника. Хубаво е и защото не ме кара да се чувствам извън контрол. Имам възможност да отхвърля напомнянето и да реша имам ли нужда от почивка или не. Това ме прави отговорен, но ми дава избор, когато мозъкът ми не успява да се регулира сам.

3. Двойни задачи, когато имам нужда от разсейване.
Открих, че когато се опитам да направя нещо, за да се отпусна и разсея от сегашната ситуация, накрая се оказва, че правя съвсем друго или достигам до дисоциация (понякога и двете). Това не помага и всъщност е много стресиращо.
Последната седмица започнах да давам на мозъка си двойни задачи. Например бродирам, докато гледам телевизия. Слушам аудио книга, докато играя проста игра. Оцветявам и слушам музика/пея. Това се оказа ключът за мен към застопоряване и разсейване достатъчно дълго, за да се отпусна. Най-накрая мога да релаксирам с тази стратегия и да правя нещо значимо за моето психично здраве.

4. Да бъда внимателен към себе си по отношение на психичното ми здраве.
През последните седмици определено забелязах нарастване на проблемите, свързани с психичното ми здраве. Хранителните ми разстройства – въпреки, че се справях много добре с лечението – си давам сметка, че ако ям твърде много, ще ни свърши храната. След това съпругът ми ще трябва да излезе от къщата, ще се върне болен, разбира се, той ще умре, аз ще страдам и накрая ще умра. Хранителното ми разстройство ме прилепва към много истински страхове и действа с тях.
Видях също и огромен рецидив с обсесивно-компулсивните ми проблеми. Имах доста тежко ОКР (обсесивно-компулсивно разстройство), когато бях дете, но се възстанових до етап, в който имам много леки ОКР-тенденции. Конкретно през последната седмица, се боря с това наистина. Например, бях „заклещен“ под душа за 30 минути, миейки цялото си тяло няколко пъти, след това мозъкът ми каза, че все още вирусът е по тялото ми и, че ако изляза сега ще убия всички, които обичам. Изглеждаше, че не мога да мръдна тялото си. Помислих си да се обадя на съпругът ми да дойде и да ми помогне, но мозъкът ми каза, че той може да се препъне по стълбите и да си удари главата (да, ОКР може да бъде голяма гадост!).
Агорофобията ми – с която винаги се боря до известна степен – е абсолютно положително развълнувана, че има логична причина да не излизам от вкъщи. Затова полагам усилия да изляза за кратка разходка. И се опитвам да не се тревожа, защото ще ме направи тревожен! Хах!
Да, тежко е. Но в крайна сметка разбрах, че не получавам нищо от това да бъда критичен към себе си. Ситуацията е трудна. Страшна е. Ужасяваща е. И мозъкът ми всъщност дава най-доброто от себе си в момента. Звучи странно, но се опитва да ме предпази и по някакъв начин се „бъгва“. Тялото и умът ми са компрометирани и правят най-доброто в момента. Това, което аз мога да направя, е да бъда внимателен и нежен към себе си, да си давам време за почивка и презареждане.

5. Положителен резултат
Последното нещо, което намирам за изключително помагащо, е да направя нещо положително. Със съпругът ми направихме видео, което споделихме с близките си.
Направихме видеото, защото самите ние имахме нужда от него. Чувствахме се безсилни и безпомощни. Направихме го, за да повдигнем духа на семействата си и общността ни. Но и просто, защото имахме нужда да направим нещо… каквото и да е.
Да покажеш нещо на света не значи да правиш нещо екстравагантно. Може да изпратиш мейл на приятел, да направиш някаква творба, да изпратиш подарък на съсед, да дариш пари на някой в нужда… нещо, което да напомни на теб и на другите, че слънцето ще изгрее отново.

Алекс е 28-годишен не-бинарна личност (не се определя пола си като мъжки или женски), диагностицирана с разстройство с дефицит на вниманието, фибромиалгия (заболяване, при което се изпитват мускулни, ставни болки и хронична умора),
https://autisticallyalex.com/2020/03/20/quarantined-autistic/