В настоящата ситуация, много от нас – в страната и по света, работим от домовете си. Това има своите недостатъци, но и своите преимущества.
В терапевтичната работа с хора – малки и големи, дистанцията винаги е предизвикателство, което, в някои случаи прераства до невъзможност. В същото време, в природата на хората от помагащите професии, такова нещо като “невъзможност” да подкрепиш някого, е по-скоро хвърлена ръкавица и покана за дуел, която, ние приемаме с пълна решителност.
Понякога тази решителност е само параван, зад който се крият куп притеснения и въпроси. Не си мислете, че си нямаме такива, все пак сме най-обикновени хора. Настоящият период на физическа дистанция, с всеки изминал ден, ни напомня все по-силно колко е необходима споделеността помежду ни, за да оцелеем като отделни хора и общество. Добре знаем колко е важно човек да не бъде сам в трудни моменти, да се научи да се обича и да се приема, да вярва в себе си и да умее да разпознава и да говори за трудностите си без притеснение. И без значение от възрастта си, в ситуация на физическа изолация, всеки има нужда да знае, че някой мисли за него.
Добрата новина е, че в ерата на технологиите, това никак не е трудно.
Започна третата седмица, в която Център “Малки чудеса” е затворен. Започна и третата седмица, в която се срещам с деца и семейства от цялата страна – виртуално.
И, знаете ли? Страшно хубаво е.
След всеки ден осъзнавам все по-убедено, че без значение от статута ни на крепостни селяни в момента, нищо не може да спре умовете и душите ни да се срещат. Има нещо много лично в тези виртуални срещи – всяка от страните кани другата всобствения си дом, без претенции към вида на косата си или пижамения дрескод. Говорим открито за нещата, които са ни важни и заедно “рисуваме” едно общо “произведение”, наша обща история. Произведение, в което терапевтът има толкова участие, колкото и човекът, който стои отсреща, защото всеки встъпва в това общуване с уникалността, която носи.
Извънредното положение ще приключи и отново ще се срещнем, не виртуално, а съвсем реално. Но, ако тази ситуация ме научи на нещо, то е, че виртуалното общуване, когато човек няма възможност да бъде физически някъде, е не по-малко ценно и трябва да бъде достъпно за всеки. (Няма как да скрия, че в екипа вече обмисляме как може да се случи това!)
Автор: Маргарита Габровска, специалист ранна детска интервенция към Център за детско развитие “Малки чудеса”