Ако им бъде позволено да помагат, малките деца стават страхотни партньори в работата в един следващ етап от детството си.
По-често ние възрастните гледаме на децата като на допълнителна работа, отколкото като източници на помощ. Често смятаме, че да се опитаме да накараме децата си да ни помагат вкъщи, би изисквало повече усилия, отколкото си заслужава. Също така сме склонни да мислим, че единственият начин да накараме децата да помогнат е чрез натиск, чрез наказание или подкуп, и накрая изобщо няма да искаме да го правим. Самите ние понякога приемаме работата като нещо, което хората по принцип не искат да правят и предаваме този възглед на нашите деца, които след това го предадат на своите деца.
Но изследователи са намерили сериозни доказателства, че дори съвсем малките деца интуитивно искат да помогнат и ако им бъде позволено, ще продължат да го правят доброволно и занапред. Ето някои от тези доказателства.
Доказателство за инстинкта на малките деца да помагат
В проучване, проведено преди повече от 35 години, Harriet Rheingold (1982 г.) наблюдава деца на възраст 18, 24 и 30 месеца, взаимодействащи с родителя си (майката в някои случаи, бащата в други), докато родителят се занимава с рутинни домакински работи, като например сгъване на пране, чистене на прах, метене на пода, прибиране на чинии от масата и подреждане на предмети, разпръснати по пода. За целите на изследването всеки родител е бил помолен да работи сравнително бавно и да позволи на детето си да помогне, ако то иска, но не и да го моли да му помогне или да бъде насочено чрез вербални инструкции. Резултатът е бил, че всички тези малки деца – общо 80 – са помагали доброволно в работата. Повечето от тях са помогнали за повече от половината от задачите, които родителят е поел, а някои дори са започнали да действат по задачи, още преди родителят да стигне до тях. Rheingold казва: „Децата полагаха усилия с бързо и енергично движение, възбудени гласови интонации, оживени изражения на лицето и с удоволствие от завършената задача.“
Много други проучвания потвърждават това, на пръв поглед, универсално желание на малките деца да помагат. В един опит например експериментаторът може „случайно“ да пусне нещо на пода над преграда и да опита, но да не успее да го достигне. Детето, което е от другата страна на преградата, може да помогне, като вземе предмета и го подаде нагоре към експериментатора. Ключовият въпрос е: “Дали детето идва да помогне, без да бъде помолено?” Отговорът е да, почти във всеки случай. Установено е, че дори бебета на едва 14 месеца, редовно помагат в подобни ситуации (Warneken & Tomasello, 2009).
Това помагащо поведение не се случва заради очаквана награда. Всъщност Felix Warneken и Michael Tomasello (2008) откриват, че даването на награда за помагане намалява последващата помощ. В един експеримент те позволяват на 20-месечни деца да помагат на експериментатора по различни начини, като или възнаграждават детето (с възможност да играе с атрактивна играчка), или не. След това тестват децата с повече възможности да помогнат, където не се предлага награда. Резултатът е, че онези, които преди са възнаградени за помощта, е много по-малко вероятно да помогнат, отколкото тези, които не са били възнаградени. Само 53% от децата наградени преди това, са помогнали в този тест, в сравнение с 89% от ненаградените.
Тази констатация е доказателство, че за децата, помагат, защото искат да бъдат полезни, а не защото очакват да получат нещо за това. Много други изследвания показват, че наградите обикновено подкопават вътрешната мотивация. Например в едно класическо проучване децата, които са наградени за рисуване на картина, впоследствие се занимават с много по-малко рисуване, отколкото децата, които не са били възнаградени за рисуване (Lepper, Greene, & Nisbett, 1973). Наградите очевидно променят нагласите на хората за предходна радваща ги дейност, от нещо, което човек прави сам за себе си, до нещо, което човек прави предимно, за да получи награда. Това се случва както при възрастни, така и при деца (Deci, Koestner & Ryan, 1999).
Като родители сме склонни да правим две грешки по отношение на желанията на нашите малки деца да помагат. Първо избягваме техните предложения, защото бързаме да свършим нещата и вярваме (често правилно), че „помощта“ на малкото дете ще ни забави или малкото дете няма да го направи, както трябва и ще се наложи да го свършим отново. Второ, когато всъщност искаме помощ от детето, ние предлагаме някаква сделка или награда за това. В първия случай отправяме послание на детето, че то не е способно да помогне, а във втория случай, ние отправяме послание, че помагането е нещо, което човек ще направи, само ако получи нещо в замяна.
Междукултурни доказателства, че малките деца, на които е разрешено да помагат, по-късно в детството са наистина помагащи
Изследователи, изучаващи различни общности от местни населения и такива, които наследяват коренното население (общности, които не са далеч от него), са установили, че родителите в тези общности реагират положително на желанията на техните малки деца да помогнат, дори когато „помощта“ ги забавя, защото вярват, че това радва детето и му помага да бъде наистина ценен помощник. Изследването също така показва, че когато навършат 5 или 6 години, децата в тези общности са много ефективни помощници. Всъщност „помощник“ дори не е точната дума тук. По-добрата дума е „партньор“, защото те действат така, сякаш работата на семейството е толкова тяхна отговорност, колкото и на родителите им.
„Как да“ накратко
Накратко, изследванията, описани дотук, предполагат, че ако искате вашето дете да бъде партньор с вас при поемането на отговорност в семейната работа, трябва да направите следното:
– Приемете, че това е семейна работа, а не само ваша, което означава, че не само не сте единственият човек, който е отговорен за това, но и че трябва да се откажете от част от контрола върху това как се извършва. Ако искате да е направено точно по вашия начин, ще трябва или да го направите сами, или да наемете някой, който да го направи.
– Избягвайте да искате помощ или да се пазарите, както и да я възнаграждавате, тъй като всичко това подкопава вътрешната мотивация на детето да помогне. Усмивка и искрено „благодаря“ би било достатъчно. Това е, което вашето дете иска и ви помага отчасти, за да укрепи връзката си с вас.
– Осъзнайте, че детето ви расте по много положителен начин, когато помага. Помощта е добра не само за вас, но и за него. Детето придобива ценни умения и чувства на лично овластяване, самооценка и принадлежност, като допринася за семейното благополучие. В същото време, когато му бъде позволено да помогне, вроденият му алтруизъм се подкрепя.