Харесва ми да правя сам неща, но имам нужда от вас, за да ме пазите.
Децата се научават, че са отделни личности от своите родители. Това се случва, когато открият, че имат силата да действат върху собствените си отделни идеи, действия, мнения и предпочитания.
Да предположим, че пресичаме улицата и държим за ръка детето си, след което то изведнъж се отскубва от нас и започва да бяга, за да вземе лъскава монета от земята. Точно това е една нова сила, от която се нуждае мозъкът на малко дете.
Но наша работа като родители е да установим граници на тази сила, за да запазим децата си в безопасност:
„От 2 до 5 години е възрастта, в която децата проверяват кои са те и колко самостоятелни могат да бъдат. Прекалено страшно е да смятаме, че силата им е неограничена. Те искат да знаят, че ще ги пазим (дори да се карат с нас!). Светът, който изследват през тези години, е необятно пространство. Има какво да научат, много да видят и толкова много нови неща да разберат … В живота им се появяват постоянно нови неща, но те имат нужда от нас, за да ги изучават подкрепени и уверени. Децата разчитат на нас родителите да зададем ограничения и насоки, да им покажем кога да спрат и да им кажем, че ще ги пазим. Усещането, че те не са сами, че ние поставяме граници, им дава сигурност и усещане за комфорт … Дълбоко в себе си, те искат да знаят, че ние няма да ги пуснем твърде далеч и ще ги пазим. „
И все пак, когато усетим, че детето е направило нещо опасно, е много лесно да изгубим хладнокръвието си и да кажем нещо от рода на: „Видя ли какво стана? Никога, никога не прави това отново!”
От гледна точка на детето, то взима своето решение като личност, а ние се разстройваме заради това, че то взима собствено решение и не се съобразява с нашето. Но в тези ситуации, чувството на срам завладява мозъка детето и то не е в състояние да научи нищо от случилото се. Това е пропусната възможност за него да се изгради още една дървена дъска от моста над Гранд Каньон (вижте статията Колко пъти трябва да ти повтарям едно и също нещо?). Ако детето изпитва този срам често, може да стане тревожно или по-малко уверено.
Детето наистина се нуждае от нас, нуждае се от това да му поставим ограничения, когато нещо е наистина важно, като да знае правилото, че не се пресича на червено или трябва да измие зъбите си преди лягане.
За да избегнем прекаляването на инструкциите и да накараме детето да се срамува от вземането на собствени решения, първо трябва да се свържем с него и да разберем защо е взело дадено решение. По този начин ще уважим неговото решение и в същото време можем да му обясним с последствията и да наложим някои ограничения (които ще приеме доста лесно, защото е видяло резултата).
Може да говорим първо с „мил” и после “твърд“ тон.
„Развълнува се като видя тази лъскава монета и искаше да я вземеш! Но моята задача е да те пазя, а бягането през улицата без да се огледаш, може да те нарани. Следващият път, дръж ръката ми здраво, когато пресичаме улицата, дори когато си намериш монетка.”