Като майка и терапевт, специализиран в лечение на травми, мога да подуша социалната травма от цяла миля. Най-вече защото ежедневната ми работа се състои в това да съм близо до хора в продължение на месеци, понякога години, докато те се опитват да разнищят и да забравят всички неправди, които са им били казвани, когато са били деца. И въпреки това, виждам че абсолютно същото се случва и със собствения ми син.
Когато синът ми Леви е развълнуван или разстроен, той изразява на 100 процента, моя огледална черта. Със съпругът ми бяхме шокирани, когато други хора лекомислено говореха за самоличността на нашето дете и за това колко удобно я използва в социални ситуации – и то пред очите му. Всеки път, когато синът ни е шумен, буен и „неудобен“ за възрастните около него, той получава етикета „лош“, сякаш нещо не е наред с него. И все пак, ако той е тих, резервиран и отдръпнат, тогава получава етикета „добро“ и приятно момченце. Намирам това за тревожно и опасно.
Когато утвърждаваме идентичността на нашето дете въз основа на това как другите го възприемат, ние го тласкаме към една постоянна културна зависимост, буквално казвайки:„стига хората около теб да те одобряват, ти си добър и заслужаваш да бъдеш обичан! А ако те не са съгласни с начина, по който изразяваш себе си, ти си лош и не заслужаваш любов.“
Това не е ли ужасно?
Нашата работа е да научим децата си, че те винаги заслужават любов, независимо какво правят.Нашата отговорност да научим децата, че винаги заслужават да бъдат обичани, не намалява отговорността ни да ги научим на добро възпитание, но трябва да имаме предвид, че децата все още учат какво означава „добро“.
Когато засрамваме едно дете и го наричаме „лошо“, само защото то не може да издържи дълга церемония, църковна служба, както и други по-дълги събития, в него започват да се развиват неврологични връзки на срам и отвращение към себе си. И когато това се случва, ние насърчаваме децата да се държат по начин, който се одобрява най-много от другите, вместо да ги оставим да проявят смелост и да бъдат себе си. Много е лесно да допуснем тази грешка и да очакваме от децата да участват в тези „игри“ на живота, но така забравяме, че на този етап те все още се учат как да разпознават букви и цифри, а частта от мозъка, отговорна за техните социални и емоционални умения, е в много ранно развитие.
Балансът между това да научим детето си да бъде възпитано и да му позволим да бъде дете, изисква разбиране и подкрепа. Разбирането включва вие като родител да се информирате за нещата, с които детето ви може и не може да се справи в развитието си. Например, средната продължителност на непрекъснатото внимание за дете на възраст между 25 и 36 месеца (около възрастта на сина ми) е от пет до осем минути. Въпреки че съм го виждала да задържа внимание си на телевизионни предавания, играчки и книги за по-дълго време, не очаквам от него да издържи много повече от осем минути с цялото си внимание в нова и непозната среда.
Тук идва и моментът за подкрепа. Винаги съм подготвена да спася положението по време на дълги събития и церемонии като нося със себе си подходящи за възрастта му занимания – книжки за оцветяване или любимата му плюшена играчка, която синът ми галено нарича „цветен мечо“, книги, нещо малко за хапване и те влизат в употреба, веднага щом той изгуби интерес и започне да смущава присъстващите. Когато това се случи, се опитвам ясно да комуникирам с него, че това е една допълнителна възможност за игра с мама, а не наказателен таймаут, защото е започнал да се държи като дете (каквото между другото е).
Друг начин да покажете, че подкрепяте детето си, е като коригирате засрамващи реплики, които другите неволно могат да отправят към него. Веднъж член на семейството ми го попита дали е бил „добро момче“ през деня. Възползвах се от възможността и му отвърнах в присъствието на сина ми, че той винаги е добър и макар да се сблъсква с някои предизвикателства, като например да не слуша и следва указания през целия ден, това не го определят като личност. Като чу това, синът ми ме целуна и отиде да играе. Не съм сигурна, че е разбра всичко, което казах, но нещо ми подсказва, че е усетил, как майка му го е защитила и това насърчава един положителен вътрешен диалог у него в дългосрочен план.
Разбирането и подкрепата са важни, защото макар да сме родители, ние сме и хора. Когато чуваме неща като „Защо детето ти е толкова лошо?“ или „Защо не се държи като другите деца?“ има част от нас, която неизбежно си мисли: „Лошо ли е детето ми? Има ли нещо, което не е наред с него?” Ако и вие сте имали подобни мисли, не сте сами. Знам, защото и аз съм минала през това. Исках да се образовам и инвестирах в курс за позитивно родителство на Generation Mindful, което ми помогна да приема срама, който изпитвах с разбиране и съчувствие към себе си, и истината е, че няма такова нещо като лошо дете, а само дете, което се учи и расте.
Едно простичко поставяне на границите задава тона за това колко безопасно се чувства нашето дете около нас, когато става свидетел на това какво може и какво не може, особено когато става въпрос за това как хората (дори хората, които обичаме) говорят и се отнасят с него.
Ние сме пазители на преживяванията на нашите деца. Когато насърчаваме подходящи занимания и любезно отбиваме засрамващи изказвания по техен адрес, ние ги защитаваме от травмата на срама и ги каним да обичат и да приемат себе си, такива, каквито са.
Източник: Generation Mindful
Превод за Център за детско развитие „Малки чудеса“: Благовеста Николова