Преди няколко дни беше денят на бащата. За много от вас това е време за благодарност, радост, споделеност и обич. Или мъка по този, който вече не е до вас. За много от вас е време за картички, подаръци, силни прегръдки, прочувствени думи. Много от вас си спомнят този, който ги е превърнал в хората, които са днес, който ви е обичал дори в най-трудните моменти, който е обичал във вас дори тези ваши черти, които друг не би. Вдигал ви е при всяко падане, тичал е след колелото, след като е махнал помощните ви колелца, празнувал е успехите ви, опирали сте се на силното му рамо след най-жестоките си неуспехи. За много, много от вас, бащата е сред най-скъпите и незаменими хора в живота.
Но… има бащи, които никой не би искал да помни. Има бащи, за които е трудно дори да използваш думата “татко”. Има бащи, благодарение на които денят на бащата не е изпълнен с благодарност, а с болка… много болка. Болка от невидими рани, които се отварят отново и отново, при всеки повод, който ни подсеща, че ще носим тъгата от липсата му докато сме живи.
Как да ви кажа?… За мен този ден е просто мъчително напомняне, че винаги ще страдам по идеята за бащата, който мисля, че всяко дете заслужава, но не всеки има щастието да го има в живота си. Тази дата буди в мен гняв, болка, съжаление… Скърбя за този, който никога не съм имала и никога няма да получа.
Знам, че не съм сама. Знам, че има още много други като мен, за които денят на бащата е един от най-тежките дни в годината. Особено сега, когато в социалните мрежи ни заливат с картички, честитки, статии, прочувствени постове. И дори, когато си мислиш, че си го превъзмогнал и си се научил да се радваш за щастието на другите, това чувство е там… Като мъничко червейче, което те гризе отвътре и бавно пробива път, по който ще се отприщи цялата тази невъобразима скръб, която си мислил, че си скрил в най-дълбокото кътче на душата си.
Чувствам се напълно раздвоена на този ден. От една страна, защото искрено се радвам на приятелите си, които пишат толкова мило и искрено за бащите си. Радвам се, че са имали този изключителен късмет да се родят в семейство, в което са обичани и ценени. От друга страна, всеки път, когато видя тези постове, усещам как тежестта в сърцето ми става все по-трудна за понасяне.
Преди години се опитвах да се преструвам, че “всичко е наред”. Дори няколко години писах картички, които никога не изпратих. Помня толкова много години от детството си, в които правех от онези недодялани детски изненади като картина от листа или фигурки от ролки тоалетна хартия, които останалите бащи смятаха за безценни и дори ги пазеха на бюрото си. Моите завършваха в кофата, последвани от поредното грандиозно избухване за нещо дребно, като например разлято по пода мляко. Когато идваш от семейство, в което скандалите, боят и униженията са ежедневие, някак твоята представа за нормалност няма нищо общо с тази на останалите.
Признавам, че много пъти усещам как мисля с лъжлива носталгия за детството си и се опитвам сама да се накарам да повярвам, че всъщност ме е обичал, но не е знаел как да го покаже. Опитвах се да вярвам, че не е мислил всички обиди, които чувах… всички обвинения, всички намеци, всички ехидни и откровено подигравателни забележки, които ме караха да искам да изчезна… просто така, да се изпаря.
Опитвах се, наистина опитвах да му простя. Да го разбера. Да го приема. Да бъда в мир със себе си, и с неговото отношение към мен.
Опитвах, защото се страхувах. От какво, ще кажете? Да осъзная и призная пред себе си, че никога не съм била обичана. Че никога не съм имала никаква част в сърцето му. Всеки иска да бъде обичан и това осъзнаване, че ти не си, точно от най-важния мъж в живота ти… боли и не се приема лесно. Но и страх, че може би греша. Че може би очакванията ми са прекалено високи и той е един съвсем обикновен баща, а аз съм една неблагодарница, която не го заслужава. Както често самият той ме наричаше. И вина.. за всички тези противоречиви чувства, които изпитвах.
Днес знам, че имам всяко право да изпитвам тези емоции. Знам го по-добре от всякога, защото виждам пред очите си ден след ден как съпругът ми се държи с децата ни. Виждам как бърше сълзите им, как пее и танцува с тях, как ги завива вечер преди лягане, как ги прегръща, как ги кара да вярват в себе си, как ги защитава, как обезумява, когато някой ги нарани или застраши… как им прави бургери с личица в петък вечер, палачинки и какао в неделя. Виждам как жонглира с работа, сън, свободно време, за да ги заведе на училище, рисуване, пеене… терапевт. Но най-важното – чувам гласа му. Този глас, този тембър, тази интонация – мека и изпълнена с обич… Отеква в сърцето ми и го изпълва с щастие и благодарност заради късмета, който имат децата ми и скръб, заради самата себе си. Този глас и тембър бяха именно нещото, което ме накара да осъзная, че никога не бях чувала нещо подобно в детството си. Сигурно ви звучи абсурдно, но осъзнах, че никога не бях чувала тази топлота… никога не бях виждала тази нежност в очите на моя биологичен създател.
Знам, че много от вас ще се припознаят в написаното, защото не съм единствена. Е, как се предполага да оцелеем в този ден, в който нямаме нищо за празнуване? Как да се погрижим за раните си и да ги направим по-поносими?
Истината е, че не съм сигурна, че съм открила правилния отговор. Но знам, че:
- Не сме неблагодарници.
- Не сме неудачници.
- Не сме грешка.
- Размерът на дрехите ни, оценките ни в училище, грешките, които сме допускали, не ни определят като личности.
- Думите на родителите ни не ни определят.
- Вината не е наша и не сме направили нищо, с което да заслужим това отношение. Не е зависело от нас.
- Не сме сами. Има много други като нас, които изпитват същото и дори по-лошо.
Години наред живеех с чувство за вина, с което не можех да се справя. Години терапия. И думите “Работата на всеки родител е да обича и да се грижи за детето си. Да го предпазва и да му дава кураж. Той се е провали. Наранил те е. Вината не е твоя.” Вината не е твоя… не е твоя… не е.. твоя. Тези думи звучат съзнанието ми, но ми отне години да им повярвам.
С ума си знаеш, че това е така. Но е толкова трудно да го почувстваш със сърцето си. Не можеш да го обичаш, след всичко преживяно. Но и не можеш да спреш да спреш да се мразиш и срамуваш… защото от всяко дете се очаква да обича родителите си. За това допринасят близки, роднини, познати, приятели. Невинен въпрос като “Как е баща ти?” и представата, че се прибираш да го виждаш по празниците или да му занесеш супа, когато е болен… остава забит в съзнанието ти и дълбае, дълбае… Но днес знам, че децата не са длъжни да обичат родителите си. Тази обич трябва да се спечели. И имаме цели 18 години, в които минута след минута я печелим или губим, в очите на децата си. Любовта на децата ни не ни се полага по право. Тя е привилегия, която заслужаваш, за която се бориш. И липсата на обич към родителите ни не ни прави “лоши”, не ни прави “неблагодарни”, не ни прави “чудовища” (да, и това съм чувала). Не позволявайте дори за секунда в ума ви да се прокрадне чувство за вина, че не го обичате.
И ако има някакво послание, което бих искала да изпратя на всички вас, за които денят на бащата е ден на болка и съжаление, то е:
- Нормално е да чувствате гняв, разочарование и дори малко завист на този ден, а и всеки друг ден.
- Нормално е да не ви се слуша за чуждите добри бащи.
- Нормално е да ви се иска да крещите от болка и ярост.
- Нормално е да сте тъжни, да ви се плаче, да чувствате тежест в гърдите си. Да ви се плаче толкова много, че да имате чувството, че ще се задавите в сълзите си.
- Нормално е и да не чувствате нищо. Да искате да го изгоните от съзнанието си. Да не ви пука. Да не се сещате за него. Да не искате да го допуснете в ума си.
- Нормално е да боли.
- Нормално е да скърбите за бащата, който никога не сте имали.
И ето тук идва предизвикателството. Да не се оправдаваме. Да не се извиняваме. Да не съжаляваме. Да не изпитваме вина за нито едно от горните чувства. И дори да не ги крием, ако решим, че сме ОК с това да ги споделим със света или поне с близките ни хора.
А какво можем да направим, за да се чувстваме по-добре? Да се опитваме да избягваме емоционалните постове на приятелите си. Да, ние се радваме за тях и бащите, които имат или са имали, но нашите чувства са също толкова валидни.
О, и между другото, ако искате да напишете ИСКРЕНА картичка за Денят на бащата – давайте! Вероятно няма да е мила. Вероятно ще е дори груба. Или цинична. И със сигурност никой не мечтае да получи подобна. Но имаме право да я напишем.