От плача в тоалетната до излизането извън къщи, много родители и грижещи се за деца предпочитат те да не ги виждат, когато стават емоционални. Но дали това е правилно или трябва да сме честни относно страха си от паяци или колко ядосани сме на шефа си? Въпреки че въпросът е сложен, някои ясни отговори започват да изплуват при проучванията.
Много родители се тревожат, че ако показват негативните си емоции пред децата си ще ги накарат да страдат. Със сигурност децата може да си помислят, че вината е тяхна или просто да попият от емоцията. Наистина тревогата за последното е сериозно обоснована, феноменът на „емоционалното прихващане” е реален и скорошно изследване сочи, че родителите могат могат да прехвърлят страха си от зъболекар, например, на своите деца.
От друга страна обаче, съществува интуитивната идея, че трябва „да бъдем истински” с децата си и че за тях ще е от полза да наблюдават как родителите им се изправят пред негативните си емоции и в крайна сметка ги преодоляват, както всяко друго човешко същество. Ако детето ви вижда да правите това, няма ли после самото то да се справя по-лесно със собствените си емоции?
Опасността от потискането на емоции
Има три концепции, които трябва да се вземат предвид, когато става дума за изразяване на емоции пред деца: потискане, “невъздържано” изразяване и говорене за емоциите.
Потискане на емоциите, е когато крием външните белези за тях. За съжаление, това не работи добре. Потискането не емоциите води до повишаване на кръвното налягане и физиологичната възбуда. Околните могат да се заразят с лошото ви чувство, въпреки, че се опитвате да го прикриете и така да накарате и тях да бъдат стресирани. Последните изследвания сочат, че когато родителите изпитват негативни емоции (като гняв или недоволство), но не ги показват пред децата си, връзката помежду им страда и отзивчивостта към нуждите на детето намалява.
Всъщност, дори бебетата са изключително чувствителни относно динамиката на взаимодействие с техните родители. Ако нарушите тази естествена динамика, бебето може силно да се разстрои. Това е драматично илюстрирано в известните експерименти със „застинало лице”, при които родителят е безизразен за кратък период от време. Това е сигурен източник на стрес, дори, за много малки деца. Те очевидно се чувстват много некомфортно, когато родителят им е неекспресивен и се опитват да го предизвикат за интеракция с тях.
От друга страна „невъздържаното” изразяване на гняв или тъга също не е много добре за детето. Под невъздържано се има предвид емоция с висока интензивност, без опити за регулиране и поемане на отговорност за нея. Крещенето, хвърлянето на неща, обвиняването на някой друг, че ви е ядосал, са все примери за това. В случай на страх от зъболекар, невъздържаната емоция би означавала да се държим сякаш зъболекарският кабинет е наистина много опасно място, вместо да си кажем „Знам, че ме е страх, но се опитвам да се справя с това”.
Златната среда
И така, ако от една страна крайното потискане е лошо, а от друга невъздържаното реагиране също, то каква е златната среда? Това би могло да бъде говоренето за емоциите, поемането на контрол над тях и показването пред децата, че се опитваме да се справим с тях.
Изследване показва, че 6 – годишните деца имат по-добри умения за емоционално разбиране и обсъждане на перспективи, ако майките им са говорили с тях за емоциите си, когато децата са били на 3. Всъщност, колкото повече са разговаряли майките, толкова по-добри са резултатите при децата. При друго изследване майките си водят дневник относно емоционалната експресия пред техните деца в предучилищна възраст. В него описват как се справят с емоциите и как ги обясняват на децата си. Децата, чиито майки изразяват повече тъга и напрежение имат повече познания относно емоциите според оценките на техните учители. В случаите, когато майките обясняват причините за своята тъга, се установява по-високо ниво на просоциално поведение при децата. Това, най-вероятно важи и за бащите, просто изследванията в миналото са провеждани с майките.
Но как всъщност можете да постигнете балансиран подход у дома? Обмислете следните три опции:
1. Вие сте много тъжни и трябва да излезете от стаята, за да се наплачете. Детето ви усеща, че нещо не е наред, но не може да разбере какво.
2. Вие сте толкова тъжни и не можете да спрете да плачете пред вашето дете.
3. Вие сте много тъжни и се разплаквате, обяснявате на детето си, че сте много изморени и сте имали много, много лош ден, и че това няма нищо общо с него. Обяснявате му, че ще поседнете да си починете, ще се обадите на някой приятел и скоро ще се почувствате по-добре.
Само третият сценарий дава възможност на детето да научи нещо за емоциите и как да се справя с тях. Изследователите гледат на това като на „емоционален коучинг” от страна на родителя. При този стил на родителство, негативните емоции се разглеждат като възможности за детето да се научи да се справя с определени проблеми.
Става ясно, че родителите не трябва нито да крият напълно емоциите си, нито да ги демонстрират невъздържано. Вместо това, е добре да говорят за тях с децата си, особено, откъде произлизат и как могат да се справят с тях.
Така че, следващият път, когато се чувствате тъжни, ядосани или разочаровани и вашето дете ви наблюдава, обяснете му какво се случва по начин, по който то може да ви разбере. Така бихте му направили услуга. Това би било добре и за вас, децата са изключително състрадателни и могат да ви дадат някой съвет, който да ви накара да се усмихнете.
Превод за Център за детско развитие „Малки чудеса“: Надежда Радкова
Източник: https://theconversation.com