През пролетта на 2018 г. дъщеря ми реши да започне да се “храни здравословно”. “Няма нищо лошо в здравословното хранене.”, помислих си аз. Все пак съм здравен консултант и голям привърженик на здравословното хранене.
Дъщеря ми започна да чете етикетите на някои продукти и си помислих, че трябва да я държа под око. Това продължи няколко месеца без други признаци за нещо необичайно. Докато един ден не пътувахме с дъщеря ми и малките ѝ брат и сестра, които попитаха дали може да си вземем нещо за хапване за обяд. В същия момент гледах в огледалото за обратно виждане. На лицето на дъщеря ми се изписа страх. Това беше моментът, в който разбрах, че се случва нещо сериозно. Мислено си отбелязах да говоря с нея по-късно същия ден.
По-късно я попитах: “Просто искаш да се храниш здравословно или изпитваш вина и страх, когато не можеш да се храниш по определен начин?” Тя се разплака. Да, това беше по-сериозно отколкото си мислех в началото. Казах ѝ, че ще ѝ осигуря професионална помощ и да не се тревожи. Щяхме да се справим с това и всичко щеше да е наред.
По това време тя казваше, че не се чувства дебела, но се страхуваше да яде определени храни и не разбираше какво се случва. Каза, че понякога се чувства извън контрол относно храната и чувства нуждата да прави упражнения в стаята си, за да компенсира това. Аз разбирах всички тези чувства много добре, тъй като и аз се бях борила с хранително разстройство.
Потърсих професионална помощ в района и най-близкото място, което успях да намеря, което изглеждаше подходящо – център в Северна Вирджиния, на около час и половина от нашата къща. Записах час веднага. Имаше няколко седмици, докато имаха възможност да видят дъщеря ми и във времето до записания час разбрах, че има дни, в които тя яде само краставици и боровинки. Започнах да седя с нея на всяко хранене, за да се уверя, че приема храна. По това време дъщеря ми правеше това, само когато бях с нея.
Най-накрая дойде време за часа ни и след няколко часа дълъг разговор, дъщеря ми бе приета в интензивна програма, която беше целодневна, 6 дни в седмицата. Трафикът и дългият път, в допълнение на пътя ми до работа, бяха изтощителни, но си заслужаваше.
Дъщеря ми беше там около месец, но нещата започнаха да стават все по-зле, тъй като хранителното разстройство се влоши и теглото на дъщеря ми намаля, защото ядеше все по-малко. Тогава тя бе приета в националната детска болница във Вашингтон и ѝ бе поставена тръба за хранене. Съпругът ми и аз се редувахме да стоим с нея през нощта. Беше там около 5 дни и след това беше преместена в лечебен център в Северна Каролина, където остана четири месеца.
Докато беше в Северна Каролина, тя следваше строг план за хранене с цели, поставени от екипа, който работеше с нея. Ако не постигнеше целите за приема на храна, ѝ се даваше добавка. Ако не приемаше достатъчно храна през устата или от добавката, се прибягваше до поставяне на тръба за хранене. Това се наложи няколко пъти през четирите месеца и въпреки, че знаехме, че тя се нуждае от това ниво на грижи, включително терапевт, психиатър, лекар за оказване на първа помощ, денонощен медицински персонал, диетолог и дежурни асистенти на терапевтите, тя също, за съжаление, прихвана и други поведения от заобикалящите я пациенти, включително самонараняване. Може би това щеше да се случи така или иначе. Няма как да знаем. Но някои от другите пациенти се самонараняваха, а дъщеря ми не беше правила това преди.
Съпругът ми и аз се редувахме да пътуваме до Северна Каролина всеки уикенд. Взимахме си отпуска през повечето петъци, за да сме там, колкото може повече. Получихме специално разрешение от нейния екип да ядем възможно най-много хранения с нея. Помагах ѝ по време на много хранения и се борехме с лъжите на хранителното разстройство.
Но след като забелязахме тези нови поведения (самонараняването например), решихме, че е време да се насочим към бързото прибиране вкъщи, за да я измъкнем от тази среда и да не възприеме и други опасни поведения. Мислехме си също, че домът ще бъде най-добрата среда за нея. За съжаление този план предизвика обратния резултат.
Въпреки че се прибрахме вкъщи с план за хранене и се опитвахме да осигурим медицински екип, това не беше достатъчно. След като видяхме, че тя беше свалила почти 5 кг. за две седмици, разбрахме, че нещо се случва. Попитахме я и тя ни каза, че е започнала да крие и да изхвърля храна, без ние да знаем. Отчасти това беше наша вина като родители, че не я наблюдавахме достатъчно. Трябва обаче да има отговорност и доверие от страна на детето или това никога няма да работи. Те трябва да искат истински да се възстановят.
Тогава трябваше да я приемат обратно в детската болница. Там поставиха отново тръба за хранене и казаха, че няма да ѝ бъде позволено да се върне у дома, докато не яде 100% от всички хранения. Тя мразеше да стои в болницата, затова спазваше всички правила и след седмица я изписаха и беше у дома.
За съжаление това не беше краят. Тя отново спря да яде веднага след като се прибра и трябваше да я приемат отново в лечебния център в Северна Каролина. Остана там 7 месеца с тръба за хранене през цялото време, като изключим две седмици, в които не приемаше никаква храна, освен няколко дребни закуски. Тя изглежда бе загубила всякаква мотивация, а хранителното разстройство бе по-силно от всякога. Затвори се емоционално. Вече не искаше да говори с нас като родители и не виждаше смисъл да говори с терапевта си. Беше опустошително и безнадеждно.
Имахме семейна терапия и групова терапия, но доникъде не стигахме. Съпругът ми и аз бяхме изтощени от пътуване и бях емоционално съсипана от притесненията и чувството на безнадеждност. Това изцеждаше цялото семейство. Другите ни деца се умориха от това мама и татко да ги няма и не разбираха защо тя не можеше просто да се оправи. Всички знаехме, че вината не беше нейна, но беше трудно да я слушаме да казва неща от рода на „Не искам да се възстановявам“, когато ние се опитвахме да се борим.
След около 5 месеца екипът, който работеше с нея, каза, че вече не могат да й помогнат и искаха да я преместят в друго лечебно заведение. Това беше като удар в стомаха. Колко време щеше да продължи това? Искаха да я преместят в друг щат още по-далеч от вкъщи. Как бихме се справили с това? Беше толкова стресиращо за семейството. Имаме още три деца.
Въпреки че двумесечният процес на подаване на заявления в различни центрове за лечение е дълъг и труден, ние като цяло бяхме благодарни, че много врати се затваряха едни след други, заради далечните разстояния, на които се намираха. След дълго чакане, се отвори място по-близо до дома ни в Северна Вирджиния, само на малко повече от час. Преместването не беше лесно и имаше много промени, които трябваше да се направят, но сме благодарни, че тя отново се отпусна и говори с нас и придоби известна мотивация. Благодарни сме, че отново започна да приема храна през устата.
Не всичко беше цветя и рози. Само след един ден в отделението за хранителни разстройства, тя имаше епизод на самонараняване и трябваше да бъде прехвърлена в отделението за психично здраве за 2 седмици. За щастие, мразеше това отделение толкова много, че беше достатъчна мотивация да спре да се самонаранява. Отново сме благодарни за това подобрение. Лечебното заведение не е перфектно. Имахме някои проблеми с това, че медицинските сестри и директорът не са много мили и се наложи да се справим и с това. Но има и положителни неща, дъщеря ми придоби някаква мотивация и си пасва с терапевта.
Изминахме дълъг път. Изключително трудно е, когато хранителното разстройство надделее и трябва да чуеш детето си да казва, че не иска да се възстанови. Сърцето ми се късаше, когато говорех с дъщеря си и не можех да ѝ помогна. Сърцето ми се къса, когато е тъжна, объркана, уплашена и безнадеждна – и не мога да ѝ помогна.
Сърцето ми се къса, поради факта, че има центрове за лечение на хранителни разстройства навсякъде в САЩ и по целия свят, защото нашите деца страдат от това – а дори има деца, които не получават нужната помощ.
Ако имате дете, което страда от хранително нарушение, моля, намерете му професионална помощ и знайте, че и вие не сте сами като родител. Децата имат нужда от нас. Те трябва да знаят, че вие сте там за тях, без да ги съдите. Те трябва да знаят, че вината не е тяхна, защото не са искали това и не знаят какво им се случва. Има моменти, с които не се гордея. Има моменти, в които оставям разочарованието и изтощението да надделеят. Има моменти, в които съм забравяла, че хранителното разстройство говори и действа, а не дъщеря ми. Поглеждайки назад, ми се иска в тези моменти да бях имала повече търпение. Така, че и вие потърсете помощ. Вижте се с терапевт. И вие се нуждаете от подкрепа. Едва към края разбрах, че и аз имам нужда от тази подкрепа. Прегръдки, приятели. Можете да се справите с това.
За щастие, след най-различни лечения, дъщеря ни най-накрая е у дома и живее и се храни свободно. Ние сме толкова благодарни, че тя отново е вкъщи при нас и за това, че можем да станем свидетели на свободата, която тя изпитва относно храната. Знаем, че шансът за рецидив е висок (знам това и от моя собствен опит). Както казах, аз съм се борила с хранително разстройство. То започна в колежа и се повтаряше многократно, когато станах възрастен човек. Овладях го след средата на трийсетте си години. За повече информация за моята история с хранителното разстройство и възстановяването, можете да прочетете моята книга “Through the Mountains Be Shaken”.
Превод за Център за детско развитие “Малки чудеса”: Ана Николова
Източник: https://psychcentral.com