Синът ми беше на около три месеца, когато тези думи изкрещаха в лицето ми от едно списание. Скочих, грабнах кухненската ножица, изрязах думите, взех магнит и ги сложих на хладилника. Исках да ги виждам всеки ден.
Като работещ родител бързо осъзнах колко ценни бяха тези бебешки съботи. Те бяха част от дългото пътуване, минута по минута, част от мига на насладата да гледаш бебешкото личице, да вдъхваш аромата му, докато се сгушва в теб, да виждаш всяка негова усмивка. Обичах ги, но както повечето млади родители и аз бях изтощена.
Исках тези думи да ми напомнят точно за тези моменти. Дори и уморените.
Исках да си напомням да танцувам с бебето на ръце всяка събота сутрин.
Днес, почти осем години по-късно и с второ дете ми се струва, че тези думи крият една тайна – съботите са много по-малко. Бавното пълзене, криволичещите часове и изпълнените с дрямка уикенди скоро се заменят с бързащи моменти, задачи, униформи, игри, уроци по музика, дати за изпити.
Сякаш целия свят започва да краде точно от тези съботи. И понякога се чувствам измамена.
Все още си спомням как танцувахме в хола, движейки се през деня със собствено темпо, само за нас. А сега споделям тези минути със съотборници, треньори и приятели на децата. И наистина ревнувам, но също така знам, че това е техният живот, който трябва да живеят.
И въпреки че съботното спокойствие е заменено от предучилищни проекти и задачи, все още нося тези чувства със себе си. Въпреки че ги споделям с новия им свят сега, съм щастлива, защото съботите им все още са тук с мен, у дома. Все още ги споделяме и участвам в техния свят.
Затова ще продължа да танцувам, до тях, тъй като те са твърде големи, за да ги държа в ръцете си.
Източник: https://herviewfromhome.com/