Трудностите, свързани с посещаването на училището, са голям проблем, който често остава неразбран. Как да променим това, за да помогнем дългосрочно на учениците и да облекчим останалите участници в този процес?
Нежеланието да се посещава училището бързо се превръща в една от най-сложните теми в образованието, здравето и грижата за деца и юноши. Родителите са подложени под напрежение, за да осигурят присъствието на децата в училище, а педагозите не винаги могат да се справят в ситуация на бягане от час. Резултатът – прибягване до заплахи за наказания или насочване към други специалисти.
Тази статия е с цел да послужи като въведение в проблемите, свързани с посещаването на училище, тревожността, травмите, възстановяването и планирането на следващи стъпки.
Защо децата се напрягат, когато трябва да отидат на училище?
Зад отказа да се ходи на училище се крие нещо много повече, за това този отказ в никакъв случай не трябва да се пренебрегва и трябва ВИНАГИ да бъде изследван. Много често тревожността е в основата на проблема, като е важно да се отбележи, че това чувство представлява много повече от това „малко да те е страх“. Тревожността може да бъде изключително сковаваща, като някои дори я описват като „осакатяваща“. Нетретирана, тя може да доведе до големи усложнения, включително до генерализирано тревожно разстройство и селективен мутизъм.
„Не мога“, а не „няма да отида“
Трябва да променим начина, по който разглеждаме отказа за ходене на училище. Много често приемаме този отказ като съзнателно решение на детето, над което то има контрол и чрез което причинява дискомфорт на всички заинтересовани лица (родители, учители и др.).
Защо не погледнем на тази ситуация като такава, каквато всъщност е? Вместо да казваме, че детето НЯМА да отиде на училище (наблягайки на активния отказ), би трябвало да кажем, че то НЕ МОЖЕ да отиде. В края на краищата, ако детето е физически неразположено и не може да присъства, няма да кажете, че то доброволно не присъства или отказва, нали?
Културата на обвинението и погрешните схващания
В последно време в образованието се наблюдава разпространението на културата на обвинението на детето за неговите затруднения в посещаването на училището.
Време е тази култура да се прекрати, като енергията се пренасочи към това да отделим време да разберем какво точно се случва, за да подкрепим детето, семейството му и учителите.
Друго погрешно схващане е, че отказът да се ходи на училище задължително се дължи на патологично отбягващо поведение (Pathological Demand Avoidance PDA). Твърде често това е обяснението за всяко поведение, свързано с отказване или избягване на нещо. Отбягващото поведение е всъщност по-комплексно. Под статията ще намерите препратки към източници на повече информация.
Как мозъкът ни реагира на риск?
Важно е да отбележим, че децата не просто „отказват“ или „избягват“ училището (или каквото и да е било друго). Трябва да се случи нещо, което да ги подтикне към отхвърляне.
Това може да е една или няколко случки (като например инцидент или тормоз), които детето помни, или не запомня (например в следствие на сензорно претоварване). Възможно е тези ситуации да са били видяни от други, както и да не е имало други свидетели. Незапомнените случаи или тези без други свидетели са тези, които причиняват объркване и разминаване между участващите лица и често са причина за разрушените връзки между училището и дома.
При тези случаи се използва терминът комплексна травма или травма в развитието. Родителите често се страхуват от това определение, защото може да се свърже с умишлено причинена вреда на детето, но това е погрешна интерпретация. Дори когато намеренията ни са абсолютно етични и добри, а в някои случаи са дори като по учебник, нещата не винаги се получават.
Един от сигналите за наличие на травма е отдръпването и избягването, а другият е прекалената изпълнителност – и двата сигнала показват, че детето се страхува. Когато детето се отдръпва в резултат на травма, това показва, че то се предпазва от бъдеща вреда от ситуации, в които се е чувствало травматизирано. По подобен начин, прекаленото съгласие е в резултат от страха на детето да не пострада, като в отговор на травмата то прави всичко, което се изисква от него, за да предотврати повтарянето на негативния опит. Има и други сигнали, свързани с „предизвикателно поведение“, при което в резултат на травмата детето общува по начин, който рядко е разбран или правилно интерпретиран от възрастните наоколо.
Трябва да помним, че когато нашите мозъци преценяват риска, свързан с дадена среда, предмети или хора и установят, че сме изправени пред заплаха (дори преценката да не е правилна), това може да задейства реакцията замръзване, бягство, битка или угаждане. Когато мозъкът ни вярва, че сме изложени на риск или заплаха, може да ни попречи да вземем рационално решение и да ни постави в „режим на оцеляване“.
Как можем да помогнем на деца и юноши, които имат трудности, свързани с ходенето на училище?
Изключително важно е родителите и учителите да има предвид травмата при подхода си към деца, които се затрудняват да посещават училищните занимания. Всички участници в процеса трябва да помагат, като в центъра на вниманието и водещи в процеса трябва да бъдат детето и неговите застъпници (най-често родители или настойници).
Подкрепата и създаването на връзка са в основата на здравословния ни подход, като родители към дете, което е преживяло травма. Брус Пери (професор по психиатрия и поведенчески науки, както и много вдъхновяващ публицист на проучвания относно травми) представя шест характеристики на връзката (така наречените „6 R“, по-късно е добавена и седма), необходими за възстановяването от травма. Според професор Пери връзката трябва да бъде:
- Релационна („Relational“) – връзката трябва да бъде позната и сигурна
- Релевантна („Relevant“) – комуникацията трябва да бъде подходяща за възрастта на детето и за ситуацията
- Повтаряща („Repetitive“) – връзката трябва да бъде ясна и по определен модел, за да има ясни очаквания и участниците от двете страни на връзката да са уверени един в друг
- Поощряваща („Rewarding“) – забавна и приятна, не стерилна и принудителна
- Ритмична („Rhythmic“)– трябва да има резонанс, с невронни модели (разходки, танци, пеене, упражнения по дишане)
- Почтителна („Respectful“) – много е важно отношението да е с уважение към детето, към родителите, към семейните принципи, вярвания и култура
(Бонус:)Реципрочна („Reciprocal“ )– реципрочността е важна част от ежедневието; това е взаимен, двупосочен процес.
Нуждаем се от всички тези характеристики, когато работим с детето във всички условия, за да има подобрение в начина, по който детето възприема живота, в неговата ангажираност, психично здраве и увереност.
Както виждате, кооперативността и единният подход, са изключително важни.
Необходими следващи стъпки
Ето няколко полезни насоки за справянето и осигуряването на подкрепа при затруднения с ходене на училище, които да следвате като допълнение към шестте характеристики. Изпълнението на трите насоки (краткосрочни, средносрочни и дългосрочни цели) трябва да започне едновременно, като не трябва да бъде преустановявано. Всяка една от насоките е не по-малко важна от следващата, както от голямо значение за целия процес.
НИКОГА не карайте детето да се върне в училището насила (дори за малко).
Не го наказвайте и не го карайте да се срамува.
След като установихме тези основни принципи, като е важно и да не се обвинява никой, можем да започнем да работим по план за действие. В този план детето трябва да е водещо. Наличието на опции и автономността в рамките на безопасни граници са ключови фактори. Планът трябва да съдържа всички долуспоменати стъпки, тъй като те са създадени да работят свързано.
1. Краткосрочен план: как можете да подкрепите детето днес, през следващите дни, тази седмица? Как да му помогнете да се възстанови и да се почувства в готовност да общува отново с най-близките?
Всяка първа стъпка към успокояване и помощ за възстановяване трябва да бъде предприета от хората, с които децата се чувстват най-сигурни (обикновено това са родителите или хората, които се грижат за детето). Ако имате възможност, посъветвайте се с терапевт относно конкретни насоки.
Важно е да съобщите на личния лекар, че детето се чувства твърде зле, за да отиде на училище. Обяснете на лекаря какви са затрудненията на детето и защо те го възпрепятстват да изпълни училищните си задължения. Възможно е той да ви издаде бележка, с която да извините отсъствието за кратко време. Проверете какъв е правилникът на училището относно посещението на занятията и се постарайте да го спазите максимално. Консултирайте се, ако ви трябва второ мнение относно правилника.
2. Средносрочен план: как можете да подкрепите детето в следващите месеци или училищни срокове?
Какъв взаимен подход можете да изберете заедно с училището, така че детето да продължи със социалния и учебния си начин на живот, без да бъде травмирано или емоционално наранено отново?
Помнете, че колкото и добри да ви се струват идеите за реинтеграция в учебния процес, водещо е мнението и усещането на детето.
3.Дългосрочен план: ако дотук предприетите стъпки не водят до положително развитие, трябва да разберете защо и да подготвите по-дългосрочен план за предотвратяване на по-продължително увреждане на психичното здраве на детето. Допитайте се до специалисти, които могат да подготвят нормативен план, покриващ нуждите на детето.
Винаги може да потърсите подкрепа и от специалистите на Център за детско развитие “Малки чудеса“.
Установяване на нуждите
За да се установят нуждите на детето, може да се направи оценка на психичното здраве, както и на речта и езика. Може да се приложи сензорна терапия и образователна психология в зависимост от това, как се представя детето. Важно е да потърсите специалисти с квалификация и опит в работа с деца и юноши, преживели травма.
Източник: https://www.sunshine-support.org
Превод за Център за детско развитие “Малки чудеса”: Мариета Комитова