Висок/нисък, дебел/слаб, стар/млад, срамежлив/открит, черен/бял – има толкова много важни начини, чрез които искаме децата ни да приемат различията.
Но като родители откъде да започнем?
Д-р Ред Руби Скарлет, педагог, изследовател и университетски преподавател по ранно детско развитие с над 30-годишен опит, и автор на няколко книги, твърди, че когато разглеждаме разнообразието и различията, истинският въпрос, на който трябва да се обърне внимание е приобщаването.
„Чрез приобщаването, всяко дете има най-добрият шанс да бъде себе си“ – казва д-р Скарлет. „Ако децата са отхвърлени, то те няма да се учат или няма да се чувстват добре спрямо себе си. А ако нямате добра представа за себе си или здравословен усет за собствения си Аз, това ще бъде пречка да се учите добре. Затова учители и родители трябва да се справят с проблема с отхвърлянето и предразсъдъците, тъй като това са нещата, стоящи на пътя ни към най-доброто ни собствено постижение“ – казва тя.
„Понякога мислим, че ще изчакаме докато децата ни проговорят или проходят, за да направим това. Но ние живеем в свят, изпълнен с разнообразна красота и култура. Като родител трябва да реагирате на културното разнообразие, както и на факта, че всички живеем ръка за ръка заедно; могат да бъдат включени песни и разкази, за да по-голям ефект“.
Д-р Скарлет смята, че децата трябва да се учат на приобщаване още от бебета или от малки. Можем да започнем като използваме език, демонстриращ множеството различия, които ни заобикалят всекидневно.
Има една техника, която тя нарича „учене на езика“ и е простичък начин да включим признаване и приемане на различията в светогледа на едно малко дете.
Когато посочвате куче, то можете да кажете: „това е куче и то е далматинец“. По този начин учите децата, че това не само е куче, но има и различни видове кучета.
Започвайки с този подход още в ранна детска възраст, това автоматично ще се превърне в начин, по който детето гледа на света – не само ще формира език, който изразява разбиране към различията, но и ще свикне свободно да ги възприема, независимо под каква форма са те.
Също така е важно да се научат децата и да знаят, че:
„Има много различия около мен. Няма нужда да съм далматинец. Няма нужда да съм пудел. Просто ще бъда себе си (малко корги или каквото и да съм). И знам че тези други (различни) неща съществуват около мен и аз не трябва да ги наранявам.
- Да учим на принадлежност, а не само на доброта
Родителите често възпитават децата си да се отнасят към различията с добро. Но според д-р Скарлет, въпреки че това има своите значителни ползи, по-ефективно би било да отправим призив за принадлежност, чрез който нашите деца дори по-лесно могат да усвоят различията. Често говорим за добротата, тя е прекрасна концепция. Но също вменява различия: „просто бъди мил с този човек“. Езикът, който използваме е честен или нечестен… Кое е честно да се случи в тази ситуация и кое не?
- Не “изтривайте” различията
Д-р Скарлет смята, че трябва да бъдем внимателни да не “отмием” различията само за да накараме децата да се чувстват по-добре. „Мога да ти кажа, че не смятам, че си дебел, а ти да не ми повярваш.
Само защото сте казали нещо на детето, не значи че сте го убедили. Те ще придобият наклонности и ще знаят кога отхвърлят или биват отхвърлени. Вместо това, посланието трябва да е следното: Всеки има правото да бъде такъв, какъвто е и да е приобщен, бидейки себе си, включително и децата“.
- Да уловиш момента за разговор
Повечето родители си имат разказ за засрамващ момент, в който тяхното дете сочи някого заради размер, цвят на кожата, физически статус, и то по някакъв неприемлив за възрастните начин.
Често реакцията на родителя е да отклони вниманието от въпроса. Казваме „не зяпай“ или „не говори така, миличко“. Но по този начин избягваме разговора. Вместо това може да кажете: „Чудя се дали този човек не се чувства отхвърлен, като говорим така за него. Какво ли би било да се чувстваш отхвърлен?“ – казва д-р Скарлет.
Когато се отнася за други деца, класическият пример за отхвърляне е да не им разрешаваме на тези другите да си играят с тях. Класически примери да не им даваме да си играят, защото: те нямат еднорог, имат инвалидна количка, говорят странно, не носят розови чорапи.
Независимо от причината, това е моментът да се поговори за отхвърлянето и какво причинява то на хората. Често децата ще се върнат с аргумент за поведението си: „не ги харесвам“ е класика.
Трябва да казваме на децата следното: „няма нужда да си приятел с всички, но нямаш право да отхвърляш някого от учебното или игровото занимание“, посочва д-р Скарлет.
Източник:https://www.firstfiveyears.org.au
Превод за Център за детско развитие “Малки чудеса”: Елина Емилова Чаушева