Обществото не е особено благосклонно към чувствителните момчета. Но те са истински подарък. Разберете как можете да насърчите чувствителния си син да бъде силен, без да променяте същността му.
Бяхме в любимия ресторант на децата ми. Съпругът ми, който пристигна преди мен, се беше сетил да вземе тортила чипс на децата, да има какво да хрупкат, докато чакаме. Със зелен пастел в ръка , със сина ми играехме нашата игра на думи. Вместо да намираме действителни думи, се редувахме да намираме букви, които другият предлага.
– „Можеш ли да намериш “Y”?“ – питам.
Той огражда “Y” и след това ми казва да намеря “B”.
Това е нашият забавен, подходящ за предучилищната възраст начин, чрез който запълваме времето, докато пристигне храната. Играхме няколко минути, докато бебето трябваше да се храни.
Тогава се случи.
Моят четиригодишен син бавно се извърна от нашия пъзел с думи към пластилина, който му беше връчен при пристигането ни. Грабна сламката си и започна да пробива дупки в пластилина, докато аз се мъчех да накарам бебето да суче. Преди нашата сервитьорка да ни поднесе храната , тя премести питието и сламката на сина ми от отсрещната страна на масата. След това отнесе и тестото за игра. Докато настанявах бебето обратно на детското столче, позата на сина ми вече беше променена. Моят предишен оживен, със светещи от вълнение очи, търсач на думи, сега беше прегърбен, скръстил ръце, с видима гримаса на лицето.
Не бях напълно сигурна защо изведнъж се беше разстроил и направих всичко възможно да позная:
„Гладен си, скъпи? Хайде да хапнеш. „
„Ъъъ!“ – изкрещя той.
„О, не искаше да спираме да играем играта на думи ли?“
Той скръсти ръцете си още по-здраво за драматичен ефект и издаде още един писък.
Вече бяха започнали да ни зяпат. „Вкъщи! Никакъв ресторант! ” – изкрещя той.
Винаги мога да разбера степента на гнева му въз основа на това колко малко думи използва.
„Моля те да говориш по-тихо“,казах аз.
С последния писък на раздразнение всички маси в нашата част се обърнаха, за да наблюдават как се развива нашата мелодрама. Грабнах момчето си и се отправих към чакалнята. След като разполагахме с най-близката версия на усамотение, която беше възможна, той се срина в ръцете ми и се разплака.
Сърцето ме заболя, въпреки че все още не знаех от какво се е натъжил. Между риданията все пак успя да ми каже. Когато сервитьорката е дошла, за да остави вечерята ни, е взела ябълковия му сок и пластилинът. Не се съмнявам, че е направила това просто, за да отстъпи място на големите чинии. Но в очите на моя чувствителен син му беше отнето нещо, което му принадлежи.
В миналото правех много грешки във възпитанието на моя чувствителен син.
Живеем в общество, в което мъжката чувствителност не се толерира. Експерт от списание “Тime” илюстрира това много добре:
„Момчетата винаги са знаели, че са способни на всичко; единственото, което трябваше да правят, беше да подражават на своите президенти, религиозни лидери, професионални спортисти, статуите, които стоят изправени в големите и малки градове. Момичетата пък винаги са знаели, че им е позволено да чувстват всичко … Сега те могат да чувстват това, което искат, и да бъдат това, което искат. В нашата култура няма еквивалент за момчетата. Докато момичетата се насърчават да бъдат не просто балерини, а астронавти и програмисти, момчетата, които вече знаят, че могат да ходят на Луната и да превземат Силициевата долина, не получават изрично насърчение за пълен достъп до емоциите си.”
Поради подобни причини се опитвах да спирам сина ми, когато плачеше или пък не можеше да овладее емоциите си. Направих всичко възможно да разсея и него. Единственото, което постигнах с това обаче, беше да засиля реакцията му. Когато отстъпих крачка назад и започнах да разсъждавам върху неговата чувствителност, разбрах, че не искам да потискам чувствата му. Част от това, което прави сина ми прекрасен, е сърцето му и колко обичащ е. Проблемът беше, че не знаех как да се справя с тези толкова силни емоции. Вместо да се опитвам да спра тъгата му, започнах да се опитвам да съм по-разбираща и да съм до него, докато бурята отмине.
Ето как да вдъхнете сила на чувствителния си син.
Помогнете му да открие думи, с които да назове чувствата си. Беше необходима практика, за да обознача емоциите на сина ми още с появата на разгара. Имаше моменти, в които се чудех дали ако кажа „Наистина си ядосан“ само ще добавя масло към емоционалния му огън. Това, което се случи обаче е, че това му дава освобождаването, от което се нуждае, за да премине по-бързо през състоянието си . Така се чувства разбран.
Никога не наказвайте чувствата.
Наказването на дете, което плаче, ще доведе до по-голям плач или по-малко предсказуем гняв. В книгата си „Спокойни родители – щастливи деца“, клиничният психолог д-р Лора Маркам твърди, че „дете, което смята, че чувствата му не са наред, ще ги стъпче. За съжаление, потиснатите емоции не са под съзнателен контрол и по-късно избухват в „лошо“ поведение.“ В допълнение, психотерапевтът Лиза М. Маккроън заявява, че наказването на плача няма да доведе до това „нашите деца да бъдат състрадателни, съпричастни и уверени хлапета“.
Избягвайте изявления от рода на „спокойно“ или „просто забрави“.
Първо, тези фрази не казват на детето нищо особено. Второ, пренебрежителни са и не показват съпричастност. А е необходимо първо да получиш емпатия, за да я дадеш.
Запазете спокойствие.
Викането и наказването водят само до чувство на страх и повишена тъга. Не само това, но и запазването на спокойствие го кара да следва примера ви.
Бъдете съпричастни, но с граници.
Наличието на ясни граници, които показват разбиране и състрадание, са ключови. Това не означава, че се съгласявам с всичко, което той може да има или с това, което му е позволено да прави.
Обичам да мисля по този начин. Да предположим, че сте кандидатствали за повишение на работа. Вашият шеф избира някой друг. Има голяма разлика между това да чуеш: „Не сте готов за работата. Имате нужда от повече опит „, в сравнение с „ Можем да видим ентусиазма Ви и наистина оценяваме кандидатурата Ви. Но предпочитаме някого, който е по-квалифициран. “ И двете не ви дават това, което искате. Въпреки това, едното показва разбиране и оценява откъде идвате. Да направим същото за нашите чувствителни деца, има своите позитиви.
Прегърнете го.
Ако синът ви не иска прегръдка, осигурете му пространство.
Прегръдката не само показва обич, но и намалява чувството на стрес, безпокойство и тъга. Има някои деца, които не искат да бъдат прегръщани в разгара на емоциите си. Когато синът ми е ядосан, седя близо до него и казвам: „Тук съм за теб, когато си готов.“
Отпразнувайте личността му.
Благодарете му за топлината и обичта. Хвалете това, което го прави, какъвто е. Последното, от което се нуждае чувствителното момче, е да се чувства несигурно в себе си. Укрепването на това, което го прави велик, ще му служи добре през целия живот, ще изгради самочувствието му и ще запази характера му силен.
Когато размишлявам за сина си, изпитвам огромна привилегия да отгледам такава мила душа. Често му казвам защо го обичам такъв, какъвто е.
На път към ресторанта направих така, че да оценя чувствата на моето сладко момче. Когато приключи с говоренето му казах, че ако някой направи нещо друго, за да го разстрои, да хване ръката ми и да я стисне наистина силно. Той избърса сълзите си и ми даде широка усмивка. Скочи в скута ми и ме хвана за ръката. Върнахме се обратно към нашата вечеря и играта на думи продължи мирно и щастливо.
Източник: https://parentingfromtheheartblog.com
January 30, 2018 By Alana Pace
Превод за Център за детско развитие “Малки чудеса”: Сюзан Айбаш