За пръв път почувствах, че някой ме е чул.
Ако има нещо, което знам, то това е, че травмата има интересен начин, по който се отпечатва върху тялото ни. За мен травмата, която преживях в крайна сметка се прояви като „невнимание“ и поразително приличаше на СДВХ (синдром на дефицит на вниманието и хиперактивност).
Когато бях малка онова, това, което сега познавам като свръхбдителност и дисоциация, до голяма степен бяха погрешно разбирани като „отнесеност“ и своеволие. Заради развода на родителите ми, когато бях на 3 години, учителите казаха на майка ми, че моята липса на концентрация е форма на предизвикателно поведение, търсещо внимание.
Докато растях полагах сериозни усилия, за да остана фокусирана върху проектите си. Изпитвах затруднения да завърша домашните си и често се ядосвах, когато не можех да разбера някой урок в училище.Мислех си, че това което се случва с мен е нормално и не смятах, че нещо не е наред. Виждах обучителните си затруднения като нещо, за което аз самата нося вина и изграждах негативна самооценка.Чак когато пораснах, започнах по-внимателно да изучавам проблемите си с концентрацията, емоционалната регулация, импулсивност и др. Чудех се дали нещо по-различно се случва с мен.
Точно като топка прежда, която започва да се разплита, всяка седмица се опитвах да преосмисля различни спомени и чувства, свързани с травма от минали години.
Чувствах как бавно, но сигурно хаосът започва да се подрежда. Изучавайки травмата от детството започнах да разбирам някои от проблемите си, но все още не можех напълно да си обясня проблемите с вниманието, паметта и други процеси свързани с изпълнителните функции.
С все повече проучвания и самоанализ достигнах до извода, че симптомите ми са много близки до тези на синдрома на дефицит на вниманието и хиперактивност (СДВХ). И честно казано, макар че не знаех много за невроразвитието по това време, нещо си пасваше идеално.Реших да го спомена при следващото ми посещение при терапевт.
Докато отивах на срещата бях нервна, но решена да се изправя директно срещу проблемите. Знаех, че терапевта ми е човек, на когото мога да се доверя и да говоря свободно за това как се чувствам.Седейки в стаята срещу нея, започнах да описвам специфични ситуации, като затруднението да се концентрирам докато пиша, или как трябваше да поддържам няколко списъка и различни календари, за да мога да организирам задачите си.Тя ме изслуша внимателно и потвърди притесненията ми. Каза ми, че това което изпитвам е нормално.
Не само, че беше нормално, но е нещо, което е проучено. Има проучвания за деца, преминали през психична травма през детството, които проявяват поведение много подобно на тези, които са диагностицирани със СДВХ.
От особено значение е факта, че децата, преживели травма в ранна детска възраст е много по-вероятно да бъдат диагностицирани със СДВХ.
Докато едното не причинява другото, изследвания показват, че има известна връзка между двете състояния. Въпреки, че не е сигурно каква е точно връзката, тя съществува.
За първи път почувствах, че най-после някой ме е чул и ме накара да мисля, че няма нищо срамно в това, което изпитвам.
През 2015 след доста години проблеми с психичното ми здраве, бях диагностицирана с комплексно посттравматично стресово разстройство (ПТСР). След диагнозата започнах да се вслушвам в собственото си тяло и да се лекувам отвътре навън.Едва тогава започнах да разпознавам симптомите на СДВХ.
Не е изненадващо, когато се погледнат изследванията в областта. Дори при възрастните има все повече доказателства, че хора с ПТСР е много вероятно да имат допълнителни симптоми, които много наподобяват СДВХ.Тъй като много млади хора напоследък се диагностицират със СДВХ се повдигат интересни въпроси относно ролята, която психичната травма в детска възраст може да играе.
Въпреки, че СДВХ е едно от най-често срещаните нарушения в невроразвитието в Северна Америка, д-р Никол Браун, от Джон Хопкинс в Балтимор, забелязва специфично увеличение на случаи с млади пациенти с поведенчески проблеми, които не се повлияват от медикаменти.Това кара д-р Браун да потърси причина за тази взаимовръзка. Чрез нейното изследване Браун и екипът й откриват, че многократно излагане на травма в ранна възраст (физическа или емоционална) би увеличило риска от токсични нива на стреса, което от своя страна да наруши невроразвитието на децата.
През 2010 г. се съобщава, че близо един милион деца всяка година може би погрешно се диагностицират със СДВХ. Затова Браун смята, че е много важно от ранна възраст да се прилага грижа с достатъчно ниво на информираност относно травмата (информирана-грижа).
В много случаи това дава възможност за по-цялостно и полезно лечение, и дори по-ранно идентифициране на ПТСР при младите хора.Като възрастна, не мога да кажа че е било лесно. До онзи ден в кабинета на терапевта ми, опитвайки да се справя, понякога ми изглеждаше невъзможно, особено когато не знаех, че нещо не е наред.
През целия ми живот, когато се случи нещо стресиращо, по-лесно ми е било да се откъсна от ситуацията. Когато това не беше възможно, често се оказвах в състояние на свръхбдителност, с изпотени длани и невъзможност да се фокусирам, страхувайки се, че безопасността ми е застрашена.Докато не започнаха срещите с терапевта ми, която предложи да започна програма за справяне с травмата в една местна болница, мозъкът ми много бързо се претоварваше и изключваше.
Много пъти хората ми казваха, че изглеждам незаинтересована или разсеяна. Често това се отразяваше на връзките ми. Но истината е, че мозъкът и тялото ми се бореха да се саморегулират и балансират.Не знаех друг начин, по който можех да се предпазя.Макар че предстоят още много изследвания, все пак успявам да включвам механизми за справяне със ситуацията, които усвоих от лечението си. Това много помага на психичното ми здраве като цяло.
Започнах да преглеждам източници за управление на времето и организационни умения, за да ми помогнат да се фокусирам върху предстоящи проекти. Започнах да прилагам различни техники на движения и балансиране (заземяване) в ежедневието си.Докато всичко това леко успокояваше шума в мозъка ми, знаех, че имам нужда от нещо повече. Запазих си час при моят доктор, за да обсъдим бъдещи възможности и съвсем скоро ги очаквам.
Когато най-после започнах да разпознавам трудностите, които имах с изпълнението на ежедневните си задачи се почувствах много засрамена. Въпреки че разбирам, че много хора също имат трудности, чувствах, че аз съм си виновна.Но колкото повече разнищвам заплетените късчета прежда в съзнанието си и работя през преживяната травма, осъзнавам, че не съм виновна за това. По-скоро бях най-добрата версия на себе си, защото се застъпвах за себе си и се опитвах да се отнасям към себе си с доброта.
Вярно е, че никое лекарство не може да отнеме или излекува напълно травмите, които съм преживяла, възможността да изразя това, от което се нуждая и да знам, че мога да го назова и си и това, което се случва в мен си има име, беше полезно отвъд каквито и да било думи.
Авторът Аманда Скривър е журналист на свободна практика, която е известна с това, че е дебела, шумна и крещяща в интернет пространството. Нейни статии се появява в Buzzfeed, The Washington Post, FLARE, National Post, Allure, and Leafly. Живее в Торонто. Може да я последвате е Instagram.
Превод за Център за детско развитие “Малки чудеса: Марияна Петкова
Източник: https://www.healthline.com