Лична история
Като всеки друг родител на дете с дислексия и ние имаме история за разказване. Късметлии сме, че нашата изглежда има щастлив край. В момента Джон е шампион в младежката лига по петобой и е напът да се състезава за четвърти път за световната купа. Има и доста добър шанс да се състезава за САЩ на Олимпийските игри в Лондон 2012. Не по-малко важно – тъкмо успешно завърши първата си година в специалност „Бизнес“ тук в Англия, в университета на Нортхемптън. Пътят не бе лесен, но ето че мечтата оживя.
На 9-годишна възраст Джон вече изоставаше с четенето с около 4-5 години. Учителите му казваха, че той не внимава и подрива дисциплината. Нямахме никаква представа, че има дислексия, докато един от учителите му не ни обясни, почти мимоходом, че този тип поведение е често срещан при децата с това разстройство. Никой никога не си беше и помислял да ни спомене, че той може да има дислексия, а и извън училище нямаше никакви знаци за наличие на проблем. Треньорите му в местния плувен клуб го намираха за изключително усърден и лесен за комуникация. Той беше умен, а вкъщи изглеждаше ентусиазиран да учи, дори и да не беше започнал да чете отрано, както се бяхме надявали.
Веднъж след като проблемът беше идентифициран, с жена ми бяхме изправени пред труден избор. Решихме, че най-доброто, което можем да направим е да намерим и да осигурим на сина си помощта, от която се нуждаеше, а не да се опитваме да му помагаме сами. Да, но не бяхме богати. Аз бях израснал в САЩ и не бях запознат с „начина, по който се правят нещата“ в Англия, където живеехме тогава. Неизменно, тази моя некомпетентност стовари тежестта на справянето със системата върху жена ми.
Държавното начално училище, което Джон посещаваше можеше да осигури само няколко часа допълнителни групови занимания по четене на седмица, а да го прехвърлим в частно училище не бе по възможностите ни. Но жена ми успя да намери учител, който работеше имено с деца със специфични обучителни затруднения. Той можеше да се среща с Джон 3 пъти седмично за по 2 часа в учебно време. Директорът на училището смело престъпи правилата, за да позволи на Джон да отсъства и докато на жена ми се налагаше да излиза от работа, за да кара сина ни напред-назад, той самият откликна добре на обучението. В рамките на две години успя да постигне среден резултат на стандартизираните тестове, които се дават на децата във Великобритания в началното училище. И вярвайте ми – това си беше постижение.
Също така бяхме късметлии да имаме приятели и роднини, които имаха опит с дислексията и бяха готови да ни помогнат с подкрепата и съветите си. Например сестра ми, която живее в Нашвил, предложи да го заведем на очен преглед, колкото е възможно по-бързо. Направихме го при доктор, който специализираше именно в дислексия и свързани с нея проблеми. Той не само коригира зрението на Джон, но и ни помогна да разберем конкретния тип дислексия, от който той страдаше. По-специално, акцентира върху факта, че това е доживотен проблем и следва да се фокусираме върху дългосрочни стратегии за справянето с него като това да заложим на силните страни на сина ни, за да компенсираме за по-слабите.
Вероятно главното решение, което взехме се основаваше именно на този съвет. Като много други момчета на неговата възраст, Джон бе луд по спорта. Най-много го биваше в плуването, но се питахме дали времето, което прекарва в басейна не би могло да бъде по-добре инвестирано в допълнителни учебни занятия? В крайна сметка преценихме, че най-важното бе синът ни да се чувства добре по отношение на себе си. Имаше нужда от някаква защита срещу тези „глупави“ подигравки, които понасяше от другите деца. Очевидният талант на Джон в плуването му даваше възможността да бъде по-добре приет от съучениците си, да бъде „готин“. Освен това, постиженията в плуването изградиха у него усещането, че усилията се отплащат – и не само в басейна. Още повече, тренировките подобриха значително цялостната му физическа форма, а това бе нещо, което му доставяше неизмеримо удоволствие.
Вероятно най-голям късмет извадихме с това, че успяхме да получим финансова подкрепа и да изпратим сина си в частна гимназия с много силна програма за деца със специални образователни потребности. Посещавайки това училище, той намери своето призвание в спорта – петобоя. Това не бе най-интуитивният избор, тъй като той никога преди това не бе яздил кон, камо ли държал пистолет или шпага. А и се състезаваше срещу деца, които получаваха солидна финансова и обучителна подкрепа.
Но за всеки човек, който се опитваше да накара него или нас да снижим очакванията си се намираше друг, който бе готов да повярва в потенциала му. Неговият учител например, изтупа от прахта екипът си по фехтовка след като бе лежал в забрава 30 години, за да му помага в обедните почивки. А за всеки учител, чийто съвет бе да изоставим идеята за университет, се намираше друг, който укрепваше вярата на Джон в самия себе си и го стимулираше да работи за постигането на онова, на което действително бе способен. Не всичко вървеше по мед и масло. Той започна да учи спортна терапия в университа, но латинската терминология и наблягането върху ученето наизуст не му се удаваха. За щастие, намери много по-подходящо образование за себе си след като се преориентира към училище по бизнес.
В успехът на Джон има огромна доза късмет. Бе късметлия да има таланти, които могат да компенсират за слабостите му. Бе късметлия да има отдадени родители. Ние бяхме късметлии да получим многобройни съвети и подкрепа. Но аз искрено вярвам, че и той, и ние заслужихме този късмет, упорито предследвайки успешните стратегии. Не се вторачихме в слабостите, а намерихме сила в успеха и се надявам, че нашата история би могла да помогне на други, които се сблъскват с предизвикателствата на дислексията.
Източник:http://www.ldonline.org
Превод за Център за детско развитие “Малки чудеса”: Василена Върбанова