Моята 5-годишна дъщеря имаше лятна пандемична среща, с маска и социална дистанция. От известно време не се бяхме срещали с други хора извън нашия семеен кръг. Тя тръпнеше от очакване и беше ентусиазирана от възможността да играе с приятел. За разлика от мен, тя не беше нервна. Не я беше грижа за маската. Не се притесняваше от пазенето на дистанция. Тя сияеше за първи път от 6 месеца и беше щастлива от възможността да получи отново късче нормалност. Дъщеря ми каза на нейния приятел, че отива да играе на катерушката (музика за ушите ми!) и аз дочух отговора му: „Не те разбирам какво казваш. Защо говориш като бебе?“
Сърцето ми спря и едва сдържах сълзите си.
Замръзнах, несигурна какво да кажа. Откакто тя се научи да говори (на 3 г.), тя имаше сериозни затруднения с речта и произношението на думите. Успя да напредне значително и даваше всичко от себе си, но дори и ние, нейното семейство, понякога се затруднявахме да я разберем. Знаех, че това е трудност, през която тя трябва да премине скоро, но в средата на пандемия не бях подготвена да се изправя пред тази ситуация.
Докато преглъщах сълзите си, опитвайки се бързо да реша как да отговоря и да й помогна, тя погледна приятеля си в очите и отговори, колкото е възможно по-ясно и уверено:
„Аз не говоря като бебе. Аз полагам големи усилия, за да говоря добре. Ти трябва да положиш повече усилия, за да ме разбереш.“
Уау! Бях впечатлена. Това беше перфектният отговор. Бих желала да бях го измислила аз! Имах някакви идеи в главата си как да отговоря в такъв момент. Нещо от рода на „Нека измислим начин как да покажем на приятеля ти какво казваш.“ или „Ти се стараеш толкова много и аз съм толкова горда с теб.“. Тя обаче се справи със ситуацията по-добре от мен. Как може едно 5-годишно дете да прояви такова разбиране на толкова сложна ситуация.
Бързо й казах, че точно това е правилният отговор, и че трябва да запомним тези думи, тъй като те ще й бъдат от помощ и занапред. Тя, със сигурност, работи усилено и той може да задава въпроси, ако не може да я разбере. Майката на нейния приятел го накара да й се извини и скоро отидохме да играем на катерушката. Въпреки, че бях разстроена от случилото се, аз бях много горда с реакцията на дъщеря ми. Сърцето ми ликуваше.
Като майки, ние правим най-доброто, на което сме способни. Като майка на дете със специални нужди, аз се притеснявам дали правя достатъчно за нея. Често се чудя, дали аз съм достатъчна.
Давам всичко от себе си, за да й дам това, от което има нужда. Постоянно говоря с всички нейни учители и терапевти, както и с логопеда й. Постоянно пропагандирам нейните нужди и обяснявам как учи и от какво има нужда. Постоянно сменям тези от методите за възпитание, които не работят за нея. Но никога не изглежда достатъчно. Въпреки всичко това, все още има дни, в които се чувствам като провал в ролята на родител.
И ако има едно нещо, което мога да науча като нейна майка, то е да вярвам в нея. Станах, усмихнах се и си казах, че това момиче знае от какво има нужда. Повторих думите и в главата си и си помислих, че може би аз трябва да вярвам в себе си малко повече. Може би, трябва да променя как говоря на себе си.
И в този момент, установих, че тя ме учеше. Благодаря ти за урока, моето момиче. Сигурна съм, че ще има много други уроци в бъдеще.
Източник: https://themighty.com
Превод за Център за детско развитие “Малки чудеса”: Анелия Христова