Когато става въпрос за мозъчното развитие при децата, времето в класната стая може да не е толкова важно колкото времето на площадката за игра.
„Играта променя връзките на невроните в предната част на мозъка.“ – казва Серджио Пелис, научен работник в Университета Летбридж в Алберта, Канада. “Без игра тези неврони не се променят”.
„Тези промени в префронталния кортекс по време на детството помагат да се развие мозъчния контролен център, който има критичната роля при регулацията на емоциите, правенето на планове и решаването на проблеми.“ – казва Пелис и допълва: „Играта е това, което подготвя младия мозък за живота, любовта и дори учебната работа“.
“Но за да се предизвика този вид мозъчно развитие, децата трябва да участват в т.нар. свободна игра. Без треньори, без съдии, без правила“.
Пелис добавя: „Независимо дали става въпрос за боричкане или две деца, които решават да построят пясъчен замък заедно, децата трябва сами да преговарят за това какво ще правят в тази игра. Какви ще са правилата, които ще следват? Мозъкът строи нови връзки в префронталния кортекс, за да си помогне да маневрира тези сложни социални интеракции“.
Уроци от животинското царство
Голяма част от това, което учените знаят за този процес, идва от изучаването на животински видове, които играят със себеподобните си. Това включва котки, кучета и повечето останали бозайници. Но Пелис казва, че е виждал подобна игра и при някои птици, включително млади свраки, които „се грабват едни-други и започват да се боричкат по земята все едно са кученца“.
Дълго време учените смятат, че този вид игра е начин за младите животни да развият умения за бой или лов. Но изследвания през изминалото десетилетие предполагат, че това може да не е вярно. Възрастни котки, например, нямат проблеми с убиването на мишка, дори когато не са имали възможност за подобни игри като малки котета.
Поради това учени като Жаак Панксеп от Държавния университет Уошингтън смятат, че играта има много по-различна цел: „Функцията на играта е да изгради социални мозъци, които знаят как да общуват с околните по позитивни начини“.
Панксеп е изучавал този процес при плъховете, които обичат да играят и дори издават специфичен звук, който той нарича „смях на плъха“. „Когато плъховете са малки, играта изглежда поставя началото на продължителни промени в области на мозъка, които са отговорни за мисловния процес и за обработването на социалните връзки.“
Тези промени водят до включването и изключването на определени гени. „Открихме, че играта активира целия неокортекс“ – казва той. „Също установихме, че от 1.200 гени, които измерихме, около една трета бяха значително изменени благодарение на само половин час игра“.
„Разбира се, това не доказва, че играта въздейства на човешкия мозък по същия начин. Но имаме добри причини да вярваме, че е така.“ – казва Пелис. „Поведението при игра е забележително сходно при различните животински видове. Плъховете, маймуните и децата се подчиняват на подобни правила, които изискват от участниците да се редуват, да играят честно и да не причиняват болка. Играта също помага както на хората, така и на животните да общуват по-умело в социална среда“.
Пелис добавя: „А при хората допълнителен бонус е, че уменията, свързани с играта, водят и до по-добри оценки в училище“. В едно скорошно изследване учените установяват, че най-добрият знак за академичен успех на едно дете в осми клас са социалните му умения в трети клас.
Още един намек, че играта има значение според Пелис е, че „страните, в които децата имат повече междучасия, обикновено имат по-добър академичен успех от тези, в които децата нямат толкова свободно време между уроците.“
Източник:https://www.npr.org
Превод за Център за детско развитие „Малки чудеса“: Мариета Стефанова