Детето ми изостава.
Тя не покрива стандартите. Всъщност, тя дори не знае за стандартите.
Тя не пише перфектно върху редовете. Тя дори не пише всеки ден. Тя пише само, когато ѝ е интересно. Но ще ви каже всичко за пиесата, която пише. Очите ѝ оживяват, когато разказва за подробните си планове.
Тя вероятно не може да интерпретира стълбовидна графика или да пресметне площта на квадрат. Но ще преброи парите, които е спестила от продажбата на картините си и ще ви каже колко сладки може да си купи с тях. Ще разгледа часовника и ще разбере колко време има, докато татко се прибере.
Тя никога не е писала доклад за научен експеримент и не е попълвала таблица, за да си запише резултатите. Но можете да видите щастието на лицето ѝ, когато гледа епизод от научното шоу, което е записала със сестра си.
Тя вероятно няма да седи 30 минути, оставяйки някой да я учи на нещо, за което не е поискала. Тя не е загрижена, какво си мислят другите хора, че тя трябва да знае. Тя ми казва, че може сама да научава неща. Но тя прекарва безкрайни часове навън, без някога да се отегчи.
Тя не е свикнала да седи на бюро и да учи от книга. Но познава усещането на калта под ноктите, вятъра в косите, ожулените колена от изкачване на скали, пясъка между пръстите на краката.
Тя е записана в нито една извънкласна дейност и то само защото мисли, че е забавно. Не знае втори език и не умее да свири на инструмент. Тя все още не спортува.
Тя никога не е била ученик на седмицата. Тя не сравнява често постиженията си с тези на връстниците. Тя смята, че всеки научава нещата по свое собствено време.
Тя никога не е правила тест. Тя не чувства необходимост да научи всичко колкото е възможно по-бързо. Тя не чувства напрежение от подготовката за бъдещето. Но тя е удовлетворена точно сега.
За сега тя познава малко от историята и географията, освен ако не се отнася за някой от интересите ѝ или за член на семейството ѝ. Но може да ви каже къде да намерите най-добрите скали за катерене. Тя може да ви каже как се е формирал пясъкът на плажа.
Тя знае много неща. Тя може да ви каже скоростта, с която соколът-скитник се гмурка или как пчелата работничка комуникира с другите пчели. Тя ще ви каже за невероятните същества, които е намерила между камъните на брега, за многото неща, които е изследвала под микроскопа си или защо небето е синьо. Тя чете и пише, колкото ѝ е нужно на нейната възраст. Тя вече знае основната математика,която й е необходима в ежедневието. Може да шие и да готви, също да говори с всеки на всяка възраст. Тя прекарва дните си, играейки щастливо, потопена сред природата, създавайки изкуство, мечтаейки , смеейки се, следвайки интересите си.
Но според сроковете за учение, поставени от нашата образователна система, тя изостава. Този израз. „Изоставащ“. Изглежда, че предизвиква страх у родителите. Не можем да им позволим да изостават! Трябва да ги накараме да наваксат! Ще пропуснат възможности. Като че ли незнаейки разликата между съществително и прилагателни на седем годишна възраст, има някакво отражение върху бъдещето ти.
Какво реално трябва да се промени тук? Какъв е истинският проблем? Защото гледайки моето дете, мога да видя, че категорично не е такава. Тя е щастлива, развива се добре, тя учи, тя прави всичко, което децата на нейната възраст трябва да правят. Тя всъщност е много ‘напреднала’ в много области. В такива, които тя не би имала време да учи точно сега, защото не са в учебната програма на 7- годишните. Най-важното, нейната любов към ученето не е свита в състезание да покрива ‘стандартите’. Нейното любопитство и страст са заразни.
Не нашите деца имат нужда от промяна. А нашите “стандарти”. Стандарти и изисквания, които ограбват детството, стресират нашите деца, повлияват тяхното психично здраве, незачитат индивидуалността, убиват тяхната вродена любов към ученето, и ги кара да се чувстват неадекватно, когато не могат да наваксат.
Значи да, моето дете “изостава”. По всички правилни начини. И не бих могла да съм по-щастлива. Без да губи време да учи нерелевантни факти, за да мине тест, тя има време да се фокусира върху наистина полезните и значими неща за нейния живот. Нещата, които правят нея, самата нея. В нейно собствено време, с радост, вместо стрес.
Аз съм напълно напълно незаинтересована в осигуряване на нейното наваксване или напредване в система, която не уважава, не оценява и не служи на детските нужди. Не съм склонна да изтъргувам нейното детство, за да покрия нечии произволни очаквания. Бих предпочела щастлив, със самочувствие, самонасочен ученик, който не знае всички отговори, но знае как да ги разбере, вместо да рискувам децата ми да изгубят любовта си към ученето и самочувствието си, но да зачеркнат всяка точка от учебната програма. Това изглежда като очевиден избор.
До сега вече сме разбрали от какво се нуждаят децата. Вече знаем, че нашата система се справя зле с осигуряването му. Ние всички сме чели изследванията, статиите, блоговете. Значи е време да направим нещо. Да не бъдем съучастник или свидетел на открадване на детство. Да не попадаме в капана да натискаме децата си да ‘напредват’ или да им се караме, че ‘изостават’. Да бъдем сигурното място. Да им показваме какво е наистина важно. Да оценяваме от какво децата наистина се нуждаят. Да сваляме напрежението, когато светът се опитва да направи обратното.
Нашите деца са много повече от тяхната способност да минат тест. Наистина ли искаме те да загубят себе си в преследване на стандарти за покриване, които не оценяват какви уникални хора са те? Не.
Моето дете изостава. В процеса тя натрупва толкова много.
Източник:https://happinessishereblog.com
Превод за Център за детско развитие “Малки чудеса”: Христина Тодорова