Когато не разбираме децата с аутизъм, ние създаваме токсична за тях среда.
КЛЮЧОВИ ТОЧКИ:
- Трябва да разбираме поведението на децата с аутизъм, за да можем да им помогнем;
- Реагирането без разбиране ограничава индивидуалността, самочувствието и доверието на децата аутисти;
- Осигуряването на среда, чувствителна към нуждите на учениците от аутистичния спектър в училище, е от полза за всички ученици.
За повечето деца с аутизъм училищната среда може да бъде токсична. Следвайки съветите на експерти, педагогическият състав се стреми да приравни поведението на децата аутисти към невротипичните очаквания. Колкото повече детето е неразличимо от останалите си връстници, толкова по-успешна се смята училищната намеса.
Нарушеното или нетипично поведение се обозначава като опозиционно, избягващо, търсещо внимание, грубо или просто неподходящо. Децата, които не „сътрудничат“ (т.е. не се включват и не реагират на намеси в поведението, ръководени от училището), често се наричат неотстъпчиви. Тук се подразбира, че проблемът е детето, а не самата намеса. Децата с аутизъм често разбират, че онова, което чувстват, мислят или правят, е грешно и вместо това трябва да правят каквото им се казва. Тази представа може да въздейства доживотно върху самочувствието, самооценката и способността им да заявят себе си. Цитирайки студент от комисията на Станфордския университет:
„Това убива душата ми.“
Проблемът с потискането на самочувствието и възможността за самозастъпничество си струва да бъде разгледан, тъй като училищата очакват учениците да „участват в планирането на образованието си след завършване на среден курс“. Според проучване от 2017 г. „77% от гимназистите с аутизъм играят много ограничена или дори никаква роля в това планиране, в сравнение с 47% от учениците с интелектуални затруднения и 27 % от тези с всякакви други увреждания“. (Gillespie-Lynch, K. et al 2017).
Поведението на тези деца се възприема поврхностно и се правят опити то да бъде коригирано, без да се вниква в смисъла му и без да се разбират нуждите на детето. Държането е само върхът на айсберга, който, разгледан в дълбочина, показва сетивни, социални, емоционални, двигателни и когнитивни проблеми. Дете, което „преиграва“, може да дава израз на някакво вътрешно разочарование, свръхстимулация, тревожност или друго страдание. Плановете често се фокусират върху елиминирането на това поведение, вместо върху разгадаването на самото безпокойство. Трябва да се стремим да подкрепяме децата, вместо да се съсредоточаваме единствено върху това да коригираме как се държат.
Например понякога децата с аутизъм отказват да свършат нещо, дори ако преди това успешно са изпълнявали подобна задача. Предполагаме, че е въпрос на отношение и мотивация, но именно отношението и мотивацията могат да бъдат много различни за децата от спектъра в сравнение с невротипичните деца. Производителността на децата с аутизъм е променлива. Ако са уморени, гладни, не се чувстват добре или са имали проблем по-рано през деня, възможно е те да не могат да отключат уменията, необходими за изпълнение на задачата. В най-лошия случай това може да се превърне в травмиращо преживяване.
Следва леко променена извадка от интервю с възрастен британски аутист, припомнящ си живота в началното училище:
– Казвах: „Не мога да направя това. Не мога да го направя.“, но те поставяха работен лист по математика пред мен и ми отговаряха: “Ето, направи го.“ Все едно, не можех да го направя. Те се опитваха да ме накарат да го направя, просто да го свърша.
Не можех, не защото съм мързелив или не желая. Не че не исках. Работата е там, че аз … Аз просто не се чувствах способен да го направя. Тези, които се опитваха да ми го наложат, ме караха да се разстройвам все повече и повече, да се дразня и ядосвам. На тази възраст, около шест или седем, наистина не можех да се изразявам добре.
Само им казвах: „Не! Махайте се, не мога да го направя!” И тогава прибягвах към насилие. Просто се борех и чувствах, че не ме слушат. Започвах да хвърлям неща, да обръщам маси, а след това учителите ме влачеха обратно до мястото ми.
Нахвърлях им се, а те ме спираха физически. Най-лошият период в живота ми беше периодът в началното училище.”
Вероятно, ако учителят беше позволил на детето да направи нещо друго или да си почине, тази травма нямаше въобще да се случи. До същият провал може да се стигне при разбирането на реакциите на деца със сензорно или социално претоварване.
Историята по-долу е откъс от разказа на Лиза Моран, застъпник на аутизма.
Ученик с аутизъм влиза в час и намира бюрата пренаредени.
„Стоейки на прага аз се настройвах към звуците, които идват от ученици, говорещи с различна скорост и децибели, сменящи теми с един-два писъка, вмъкнати тук-там в някой спор. Толкова е трудно да се мисли. Паникьосвам се. Има най-малко 22 стола, скърцащи по пода, острещи се моливи, учителят, даващ указания, ученици, намиращи нови места. Фокусирам се върху една точка на пода, напълно смазан. Изпадам в паника от промяната, шума и объркването къде да седна. Не намирам думи дори да го обясня.
Учителката ми казва, че иска да се преместя. Ще ме пипне ли? Не искам да ме докосват. Госпожата ме предупреждава отново да се приготвя. Трябва да се раздвижа. Гласът на учителката се повишава. Звучи ядосана. Заради мен ли? Опитвам се толкова много да се съсредоточа. Приближавам се към бюро, сърцето ми бие, силна миризма на парфюм затруднява дишането ми, ученик се блъска в мен и аз спирам. Паниката ми отново се покачва. Най-накрая намирам бюрото с моето име. Главата ме боли от миризмите, чувствам се свръхстимулиран и претоварен, затова седя и се люлея напред-назад, за да се успокоя. Учителката се приближава и казва: „Видя ли колко лесно беше това? Сега седни изправен и спри да се люлееш.“
Тези примери са от класната стая, едно относително „безопасно“, структурирано, контролирано пространство. „Ничията земя“ на коридора, двора или кафенето могат да бъдат още по-проблематични.
Какво може да се направи? Следващият пример е взет от популярна публикация във Facebook от учителка на име Карън Блачер през октомври 2020 г:
„Всички мои ученици са невротипични, но класната ми стая много прилича на класна стая за деца със специални образователни нужди. Преподавам съсредоточаване и емоционална грамотност. Имам тих кът и го използвам за обучение по запазване на самообладание. Предоставям спинери и сензорни играчки. Моите ученици преуспяват. И това ме накара да осъзная нещо.
Когато се отнасяме към децата с аутизъм по начина, по който светът ни кара да се отнасяме към невротипичните деца, те страдат. Но никога не съм срещала дете на каквито и да било възраст или невротип, което да не процъфтява, когато се третира като човек с аутизъм, с отворена комуникация, адаптивни очаквания и уважение към себеутвърждаването и самообладанието му. Може би хората с различен невротип не са единствените, които са били неразбирани и малтретирани през цялото това време. Те просто го усещат най-силно.
Приспособяването и промяната са възможни и не е задължително да струват много. Може да се създаде сетивен или адаптивен профил, предвиждащ проблемите и успешните стратегии. Това, което е необходимо, е откритост и готовност да се приемат промени в системата. Най-важното е да се признае, че преподаването на деца от аутистичния спектър, по същия начин, по който учим невротипичните, е рецепта за неуспех както за училището, така и за ученика.
Препратки: Gillespie-Lynch, K. Bublitz, D., Donnachie, A., Wong, V., Brooks, P. & D’Onofrio J. (2017) For a Long Time Our Voices Have Been Hushed: Using Student Perspectives to Develop Supports for Neurodiverse College Students. Frontiers In Psychology (8) 544
Източник: https://www.psychologytoday.com
Превод за Център за детско развитие „Малки чудеса“: Капка Гергинова Милчова
Редакция: Инна Дашева