Гардиън излязоха с интересен комикс наскоро. „Родители хеликоптер“ според комикса са тези, които се опитват да предупредят децата си за потенциални разочарования и как да ги избягват. „Родители снегорин“ са тези, които премахват сами всички препятствия, така че децата им никога да не преминат през тях.
И двата типа родители правят всичко по силите си, децата им никога да не претърпят провал, а той сам по себе си, знаем че е важна част от съзряването и израстването на детето. Но има и един друг тип родители, “puddle parents” (където “puddle” е “разкалвам, размътвам, цапам, цапотя”), които са склонни да оставят децата си да се отклонят от обикновения, предначертан път и да си изградят свой собствен. Тяхната философия е, че когато оставят детето си да се изцапа само, то ще знае по-добре как да се предпази следващия път.
Нуждаем се от повече такива родители в този свят.
Твърде много родители предначертават пътя на своите отрочета. Изпращат ги на курсове за надарени деца, записват ги в следучебни занятия и всячески се опитват да им дадат тласък и връх над останалите, дори да е в ущърб на другите. Те вярват, че живеят в свят на хиперконкуренция, в който децата им трябва да са на върха, това независимо дали става дума в кой колеж ще учат, къде, в кои области трябва да успеят и в какво точно се изразява успехът им.
Вместо този подход, „puddle parents“ оставят децата сами да изберат своя път. Подходът им може да варира в различните семейства – това което един такъв родител прави, може друг родител от същия тип да не го прави.
Първо, нека да намерим работна дефиниция за „puddle parents“. Това са родители, които окуражават своите деца да се отклоняват от регулирания път, типично предначертан за тях, насърчавайки креативност и нестандартно мислене от „извън рамките“, те ценят милосърдието и автентичността и за тях успехът не е само академичен и световен успех.
Тези родители не се безпокоят къде ще учат децата им в колеж, а по-скоро дали детето ще избере кариера, която ще му донесе лично удовлетворение и чувство на изпълнена мисия в живота, независимо дали ще лее бетон или ще е в академичните среди. Такива родители не задължават децата да ходят на извънкласни занимания или курсове, освен ако децата не настояват за това. А относно избора на какво да запишат детето, оставят това на него, то да реши според своите интереси и предпочитания, а не според това какво е модно или какво ще доведе до стипендия в училище. Оставят повече свободно време на децата си. За тях е от значение дали детето ще се отнася добре към нов съученик, а не толкова дали има 6 на теста по геометрия.
Като такъв родител, признавам че съм пристрастна, но откровено вярвам че се нуждаем от повече свободомислещи родители.
Днешните деца са претоварени, стресирани. Изказване на Уилям Стиксруд, клиничен невропсихолог, гласи:
„Според направени наскоро проучвания, юношите и младите възрастни в наши дни са 5 към 8 пъти по-склонни да страдат от безпокойство и депресия спрямо децата, живели по време периода на голямата депресия.“
Това е лошо. Излиза че децата не са добре.
Имат прекалено много техника, което означава по-малко време за игри навън. Стресират се за това как ще влязат в колеж, конкуренцията е плашеща вече, както и пазарът на труда. Важно е да опитаме да помогнем на децата да не се тревожат толкова относно избирането на „правилен колеж“, „правилна“ работа и относно това да бъдат перфектни. Родителите кал се опитват да постигнат точно това.
Защото все пак какво е „правилен“ колеж и „правилна“ работа? Такива които водят до най-много пари или такива които носят най-много вътрешно удовлетворение, щастие и радост? Аз винаги съм казвала, че моите топ професии са писател, доцент в колеж и строител. Нито доцентите, нито строителите вземат много пари или се славят с голям престиж. Но и двете неща ме правят щастлива и доволна (да, знам как се полагат тухли и ми доставя удоволствие да го върша).
За да вкараме децата в този „правилен“ колеж, ги стресираме още от ранна детска възраст. Тренировки по футбол. Уроци по някакъв музикален инструмент. Езикови курсове. Те прекарват цял ден в училище, а след това отиват на урок, чак след това вкъщи да си пишат домашните. През уикендите правят занимания, почти не им остава време за игри, за разходки навън или просто за мързелуване и релакс. И така, после се чудим защо нивата им на стрес стигат тавана…
Моите деца са на домашно обучение, играят си с Лего и копаят огромни дупки в задния двор на къщата поради причини, които не са ми ясни. Най-голямото ми дете участва в театрални пиеси, и всички те имат уроци по изкуство, но само веднъж седмично. Те сами си ги избраха. Това не е защото сме мързеливи. Всъщност, умишлено правим това, за да държим нивото на стрес в нашите деца ниско. Безпокоим се, когато видим децата на наши приятели или роднини, затрупани с множество различни дейности. Но искаме да научим собствените си деца на спокойствие, как да се отпускат и да преследват само своите собствени желания, без да се опитват да са постоянно заети, за да поддържат имидж.
Дори заниманията им навън са такива, каквито да не ги карат да се стресират върху това дали вършат нещата по правилния или по грешния начин. У дома се спазва същия модел, няма грешен или правилен отговор. Мама не обича просташки вицове, докато тати ги обожава. Мама ще ти позволи да изпееш лоша думичка, докато тати не дава.
Искаме да ги научим какво е да сбъркаш в нещо.
Затова ги оставяме да паднат, да си забравят якето, да сбъркат словореда на някоя думичка, да забравят стихчето, а после ги оставяме да се сблъскат с нормалните последствия от това.
Искаме нашите деца да пораснат, научавайки нещата по лек начин, придобивайки умения, но не по трудния начин насила, а по естествен път. Леките умения са по-трудни за научаване, това са добротата, способността да се сработваш добре с другите, да работите в екип, състраданието и уважението. Нуждаем се от повече такива неща в света.
Децата трябва да се научат да упорстват. Имат нужда да се научат да бъдат добри. Да се научат да се сблъскват с провала. Да се научат да приемат другите хора като съмишленици, а не като своя конкуренция. Да изграждат свой собствен път.
„Puddle parents“ се опитват да постигнат всичко това за децата. Не е възможно да проработи при всички само с един определен подход, защото при този вид родителство, всичко е индивидуално и зависи от конкретното семейство и дете.
В крайна сметка, животът е пълен с кални локви. Затова е добре да научим децата как да ги ценят!
Източник:www.scarymommy.com
Превод за Център за детско развитие “Малки чудеса”: Елина Емилова
Photo credit: Freepik