Навсякъде в авторитетната литература можем да срещнем твърдението колко е важно затрудненията в развитието на детето да бъдат откривани рано. Освен, че е от изключително значение за самите деца и техните семейства, оказва се, че ранната диагностика и терапия могат да окажат съществен ефект и върху превенцията на обществено неприемливи прояви у подрастващи и възрастни. Децата с недиагностицирани обучителни проблеми, както и тези, които растат в неблагоприятна за развитието среда и страдат от липса на подкрепа, често израстват в изолация, биват обиждани, подценявани и лишени от възможността да развият пълния си потенциал.
Болшинството възрастни с дислексия споделят, че получаването на диагноза в зряла възраст са почувствали като облекчение и възможност да научат, че има реална причина за проблемите, с които са се сблъсквали, а не са просто “глупави” както често са чували за себе си в детството.
Не съществува глобално изследване, което да показва истинските мащаби на проблема, но по данни от проучвания в САЩ и Обединеното кралство, голям процент от затворниците страдат от някаква форма на обучителни затруднения или ментални увреждания. Изследване в затвора в Тексас през 2000 г. показва, че 48% от затворниците имат дислексия и около две трети страдат от затруднения с разбиране на прочетеното. Според Д-р Катрин Муди, един от изследователите, около 20% от популацията на планетата има някаква форма на езиково нарушение, включително дислексия.
Трябва да гледаме на дислексията като нещо много повече от просто трудност при четенето. Тя се е превърнала, благодарение на това, че умишлено си затваряме очите, във въпрос на етническа и социална справедливост, граждански права и реформа в затворите.
Обхватът и последствията за хората с дислексия ще бъдат толкова по-големи, колкото по-дълго продължава нашият неуспех да предоставим подходящи инструменти на тези, за които четенето и ученето са предизвикателство.
Всеизвестно е, че затворниците в много страни по-света е по-вероятно да са цветнокожи. Да вземем за пример САЩ – въпреки че цветнокожите са 37% от населението, тази група съставлява 67% от лишените от свобода. Това не е случайно.
В градовете, в които има много сегрегирана училищна система, много от цветнокожите идват от училища в неравностойно икономическо положение, където липсват достатъчно специалисти по четене и още по-малко учители, обучени да подкрепят деца с езикови разстройства в ученето.
Докато разпространението на дислексията сред общото население е около 10% – не е лесно да се предостави точна статистика, тъй като има много хора, които не биват диагностицирани – при хората, лишени от свобода, дислексията се среща много по-често.
Проучванията показват, че тази 48% от лишените от свобода имат някаква форма на дислексия. Това често са същите хора, които са страдали от провала на училищата в тяхното обучение.
Въпреки всички усилия в посока повишаване на грамотността на уязвимите групи, както и осигуряването на специални екипи, които да работят с децата със затруднения, все още на много места по света няма изискване учителите да имат каквото и да е обучение за разпознаване и коригиране на дислексията. Липсват и последователни и единни стандарти за скрининг на учениците.
Защо? Е, една не особено шокираща причина, са парите. Диагностицирането на някого със затруднения в ученето изисква невропсихологична оценка, която, ако се направи частно, може да струва значителна сума и не се покрива от застраховка или осигуряване. Така че хората с по-малко ресурси разчитат, че ако има проблем с детето им, той ще бъде установен в училище и детската градина.
Това често може да означава, че детето не получава помощта, от която се нуждае, защото, както бившият специален учител Фран Боуман казва, училищата избягват да диагностицират децата с дислексия, защото „след като бъде отворена кутията на Пандора, тези деца трябва да получат и необходимата им подкрепа. ”
А на тези, които все пак биват диагностицирани, училищата често предоставят услугите, които могат да си позволят, а не тези, от които се нуждаят учениците.
Има опции, но те са малко и недостъпни. Училищата, които са специализирани да подкрепят деца с езикови затруднения в ученето са малко. А ако има такива частни училища, то вероятно таксите в тях са непосилни за повечето родители, отделен е и проблемът със свободните в тях места.
Родителите с по-малко възможности не могат да наемат частни учители, за да помогнат на децата си, или да наемат адвокати, за да съдят институциите за осигуряване на издръжка в специализирано училище. Освен това може да отнеме безброй часове, докато убедят училищните служители да предоставят необходимите услуги, а когато не го правят или не искат, родителите, които трябва да работят, е малко вероятно да могат да присъстват на изслушванията.
„Единствените деца с дислексия, които получават добро образование, са тези от богати семейства и от бялата раса“. – казва Робърт Карол,
възпитаник на едно от най-реномираните училища за деца с езикови трудности в ученето. Според него ситуацията е “кризисна”, а освен това е и един от най-големите проблеми в областта на социалната справедливост.
Доклад на фондация KPMG от 2006 г. описва подробно какво струва на обществото игнорирането на дислексията. Цената включва социални разходи, безработица, последващи проблеми с психичното здраве и лечебни програми, както и разходи в следствие на антисоциално поведение като злоупотреба с наркотици, ранна бременност, участие в противообществени или престъпни деяния.
Така че не става въпрос само за това децата да получат справедливо и подходящо образование – право, което би трябвало да е гарантирано от конституцията на всяка една държава. Важното е да ги обучаваме по начина, по който учат най-добре, като така им спестим на тях – и на нас – последствията от неуспеха за справяне с проблема.
Източник: https://citylimits.org
Превод за Център за детско развитие “Малки чудеса”: Ирена Маркова
Photo credit: Freepik