Авторът на „Важността да бъдеш малък“ за цената на колективния ни провал да видим света през очите на децата
От Емили Каплан
Ерика Христакис е бивш преподавател в Центъра за изследване на децата в Йейл и автор на бестселъра „Важността да бъдеш малък: Какво малките деца наистина имат нужда да получат от възрастните” (The Importance of Being Little: What Preschoolers Really Need from Grownups, 2016). Христакис твърди, че сме достигнали до много опасен период за тях: все по-често ги третираме като стока и се намираме „в опасност да изгубим детето в детството“. Вместо да налагат очакванията на възрастните, тя твърди, че родителите и учителите трябва да се опитат „да свалят очилата“ и да видят света през очите на малките деца – промяна в перспективата, която може да ни позволи да разберем и развием по-добре техните уникални способности.
Наскоро имах възможността да я попитам за нашите променящи се културни ценности, свързани с детството, как изглежда добрата среда за ранно образование и как можем да се противопоставим на тенденцията да превръщаме децата във възрастни.
Вашата книга за ранното детско образование се нарича „Важността да бъдеш малък“. Защо „да бъдеш малък“ е толкова важно? Какво искате да знаят родителите, учителите и политиците за този етап на развитие?
Пътуването из страната, преподаването и разговорите с родители и учители от различен произход ме убедиха, че сме изправени пред опасността да изгубим децата в детството. Схващането, че има нещо ценно в това да си дете, с детски желания, и преди всичко нужди, изглежда сякаш вече е излязло от употреба. Все по-често говорим за малките деца като за стока, в която да „инвестираме“ за бъдещи печалби. Родителите изразяват огромно безпокойство за бъдещето на техните деца и сякаш направляват живота им по начин, който за предишните поколения би изглеждал неестествен и дори безрадостен.
Съществува странен парадокс, че детството е едновременно безопасно и стресиращо. От една страна, за повечето деца, особено в индустриалния свят, ранните години са по-сигурни, отколкото някога са били в човешката история. Децата преживяват по-малко фатални инциденти и по-рядко страдат от животозастрашаващи заболявания. Не ги изпращаме да работят в мини. Разбира се, има бедност, стрес, травми – и част от тези проблеми се отразяват върху много голям брой деца, но като цяло, много от големите „убийци“ на детството са победени.
От друга страна, американското общество в 21-век също поставя много предизвикателства пред децата. Технологиите не винаги са приятел на младите хора и се появяват нови и тревожни проблеми. Например, имаме истинска епидемия от изключване на деца в предучилищна възраст (която непропорционално засяга цветнокожи деца и момчета), както и все по-голям брой деца с психични и поведенчески проблеми.
„Да бъдеш малък“ е от решаващо значение, защото виждаме отпечатъка от опита на ранното детство буквално върху телата на хората: продължителността на живота им е по-дълга, а социално-емоционалните им способности са по-силни, когато имат шанса да учат чрез игра и задълбочени взаимоотношения и когато техните все още развиващи се мозъци имат възможност да израстват в грижовна и спокойна среда. Ясно е повече от всякога, че децата не са просто малки възрастни.
Вие използвате термина „принудително порастване“. Как определяте това принудително порастване и какво разкрива то за начина, по който приемаме детството?
Принудителното порастване е провал да видим света през погледа на децата. Понякога моля учителите да седнат на пода и да се огледат наоколо, от височината на четиригодишно дете, или да се опитат да сложат зимен костюм с двигателните способности да малко дете. Поразително е по колко много начини възрастните налагат на малките деца собственото си темпо, очаквания и график. И защо? Малките деца спят по-малко и имат много повече преходи в дните си, отколкото предишните поколения – и мисля, че повечето учители и преподаватели биха се съгласили, че техният развиващ се мозък не е проектиран да се справя с графиците и темпото на възрастните.
На практика всички сме наясно, че това е проблем, но е трудно да прекъснем този цикъл. Имаме нужда да отстъпим и да видим света от гледната точка на децата. Ние виждаме тяхното развитие през очите на възрастни, като си представяме, че не можем да научим нищо от един час копаене в кал, заради това, може би е време да извадим таблицата по математика! Плашещо е колко малко време за игра на открито и груба двигателна активност през деня имат много от децата.
Част от това принудително порастване се дължи на липсата на внимание към това, което вълнува малките деца, както и на дълбоката липса на вяра в способностите на децата.
Как изглежда висококачественото ранно образование? Ако влезете в детска градина, в която се прилагат най-добрите практики, какво бихте видели и чули?
Качественото образование е свързано с отношението. Грижовните учители, които разбират детското развитие и които познават и са в унисон с нуждите на децата, за които се грижат, са много по-важни от повечето мерки за качество, които се използват в днешно време, като например размера на групата, физическата среда или специфичната учебна програма.
Смисленият разговор с отворен край е от решаващо значение. Децата се нуждаят от време през деня, в което да усетят топъл, емпатичен устен език – да разговарят игриво помежду си, да разказват на възрастен объркана история, да слушат висококачествена литература и да задават смислени въпроси.
Изследванията показват, че качествените възпитатели познават както широките параметри на детското развитие („Така изглежда едно тригодишно дете“), така и децата като личности („Това дете е такова“).
От изключителна важност е да се има предвид, че целенасоченото преподаване е противоположност на хаотичното, свободно такова, при което децата ръководят ситуацията. Качествените предучилищни преподаватели са целенасочени във всичко, което правят: рутината в класната стая, физическото обкръжение, графика, видовете материали, които предоставят на децата. Тези учители извършват изключително много наблюдения и разсъждения, а това е почти невъзможно да се случи в среда на вакуум. Най-добрите предучилищни заведения имат колегиална култура, основана на проучвания, така че да могат постоянно да експериментират и да променят учебната си среда, за да се възползват от естественото любопитство на децата.
Това е особено вярно за множество малки деца, които са преживели травма или са имали негативно изживяване. Ако детето влезе през вратата, без да е яло нищо вечерта пред това, или пък преживява нещо позитивно, като раждането на брат или сестра, или посещението на баба или дядо, висококачествената предучилищна класна стая ще има механизъм, който да отговори на тези преживявания и да ги насочи към познавателно и социално-емоционално развитие.
Преподавателите в тези среди изхождат от факта, че децата са напълно способни да учат и отказват да позволят на училището или държавата да диктуват начина, по който децата учат.
Пишете много за важността на играта. Как определяте играта и защо тя е толкова важна?
Играта е характерна черта от развитието на бозайниците: импулсът е заложен в нас и не може да бъде потиснат. Изключително важно е обаче да признаем, че докато импулсът за игра е едно нещо, игровото ноу-хау – важните елементи на играта – не винаги са толкова естествени и трябва да бъдат внимателно възпитавани.
В съвременните индустриални общества наблюдаваме все повече дисфункционални игри. Децата не играят толкова много в смесени възрастови групи, където по-малките деца могат да се учат от по-големите, а те на свой ред да се научат да бъдат нежни и справедливи с по-малките. Децата разполагат с по-малко свободно време, за да се забавляват и да създадат свои собствени правила. Те имат нужда от време и пространство, за да се научат да играят ефективно и от култура, която оценява и подхранва нуждата от игра. Все по-осезаемо изглежда, че нямаме подобна култура на ранното детство. Така, ако кажете на детето да отиде и да направи крепост от кашон, когато то не е имало постоянната свобода или достъпни материали да прави това, вероятно ще имате едно раздразнено и недоверчиво дете.
Казахте, „Автентичната ранна детска програма не се съдържа задължително в думата, която по рефлекс наричаме „предучилищна“. Не е задължително дори да бъде в училище“. Бихте ли обяснили какво имате предвид?
Всеки, който е виждал учудването на детското лице, когато види пеперуда да каца на цвете, разбира, че обучителният процес се простира далеч извън класната стая.
Добрата новина е, че децата са надарени със способността да учат в почти всякаква среда. С любящата подкрепа на отзивчиви възрастни те могат да се учат без звънчетата и свирките на това, което наричаме “детска градина”.
Толкова много неща се научават по естествен начин от така наречения от учените стил на общуване „подай и върни“ (serve & return е термин, въведен от изследователи от Харвард; в основата на това понятие е взаимодействието дете-възпитател и как това взаимодействие помага на децата да растат и разгърнат пълния си потенциал. Представете си игра на тенис. Сега заменете топката с усмивка или жест и ще получите представа за “подай и върни”- б.р.), който други наричат „дует“. Има много доказателства, че можем да преодолеем някои от различията между академичните траектории на децата с по-ниски доходи и тези от семейства с по-високи доходи, като обучим родителите и преподавателите да използват този подход.
Често съветвам учителите да задават отворени въпроси, като например „Разкажи ми за своята рисунка“, вместо „проверяващи“ въпроси като „Какъв цвят е ябълката?“ или „ Какво си нарисувал?“. Отвореният отговор наистина предоставя огромно пространство за спонтанно и задълбочено учене.
Източник: edutopia.org
Превод за Център за детско развитие “Малки чудеса”: Димана Божилова
Photo credit: Freepik