Това е огромният, гигантски проблем в света на родителите и е време той да спре да бъде непризнат и незасегнат. Всеки ден тази грешна концепция кара множество добри родители (и добри деца) да се чувстват разгневени, победени и без надежда. Иронията е, че най-често точно родителите, които се стараят най-много, са тези, които постигат най-трудно желаните резултати със своите деца и затова търсят помощ.
Тези родители идват в моя кабинет след като са пробвали всичко, за да отучат децата си да им отговарят, да спорят с тях и да преодолеят тази негативна атмосфера в домовете си.
Те са чували колко е важно да бъдат постоянни и непреклонни пред своите пищящи наследници. Чели са за важността на връзката между дете и родител и са отделяли от своето време, за да играят с децата си и да ги изслушват, давайки им думата.
Те са проучили последствията, направили са куп диаграми със стикери и чертежи, за да ги разиграят, щом усетят притеснителното поведение у детето си.
Много от тях са били толкова отчаяни да постигнат поне малко хармония в дома си, че са прилагали остарели решения като шамари или “да покажат кой е шефа“ (което обикновено включва пълната гама от крещене и заплахи, чак до физическа разправа и насилие), въпреки, че осъзнават, че не се чувстват добре от тези свои реакции.
Ето какъв е проблемът с тези методи
Много от токсичните подходи, които сме следвали в миналото, в опити да възпитаме децата си, се коренят в лъжи и неистини.
Лъжи за това какво означава да си добър родител (че са нужни страх и сплашване, за да можем да научим децата си на важни уроци и че трябва да доминираме и да контролираме, за да бъдем уважавани), както и какво значи да бъдеш добро дете.
Лесно ни е било насаждано вярването, че децата, които не са реагирали на тези методи са ЛОШИ. Че децата, които не слушат или казват ‚не‘ са неуважителни.
Че децата, които не се подчиняват сляпо, са дръзки.
Че децата, които отговарят на възрастните, са манипулативни.
Че децата, които отказват, са груби.
Че децата, които са чувствителни, са мекушави.
Като възрастни, ние сме научени да гледаме на всичките тези действия през черно-белите очила на ‚грешното‘ и това, което трябва да се поправи.
Много деца наистина могат по-лесно да бъдат моделирани и вкарани в поведенчески рамки, които пасват на тези строги параметри. Няколко внезапни и шумни „Няма да ми отговаряш!“, „Няма нужда да ревеш“ и „По-добре ме слушай, че иначе…“ и хоп, още преди да се усетите, детето вече следва идеята на възрастните как трябва да се държи и кой трябва да бъде, вместо да вярва и да се осланя на собствените си мисли и емоции. Благодарение на настройките на нашия мозък, страхът е доста ефективен инструмент (макар и нездравословен и непродуктивен), щом става дума за оформяне на поведение.
Но докато някои деца по природа са лесни за моделиране на поведението, други, по природа не са.
Колкото и да се опитвате, вие не може да контролирате природата
Когато навлезете в родителството с идеята, че едно дете трябва винаги да слуша, да помага и да се подчинява на всяка ваша воля, това създава много проблеми, когато майката природа има други планове.
Около 15% от родителите бързо разбират, че по ПРИРОДА някои деца са устроени да отговарят, да се опълчват и да се инатят.
Тогава тези (около 1 от 6) родители се озовават в опасен капан. Те се опитват отчаяно да се стремят към някакъв фалшив идеал за ‚доброто дете‘, използвайки всички възможни средства (заплахи, наказания, остър тон и ОЩЕ ПО-ЛОШО) и така те буквално се борят СРЕЩУ начина, по който функционира детето им според проучванията.
Ето как се получава:
- Първа стъпка: Детето се заинатява и отстоява позицията си (своенравното дете винаги е готово за битка).
- Втора стъпка: Родителят заявява още по-силно позицията си и удвоява натиска (Аз съм родителят и трябва ‚да победя‘, за да покажа кой командва тук!)
- Трета стъпка: И двете страни отказват да отстъпят и битката за по-силна воля продължава с крясъци, заплахи и наказания, създавайки хаос и стрес в цялата къща.
Въпреки че този тип семейства обикновено се чувстват изтощени, зациклили и виновни, те започват да гледат на тези ‚битки‘ със своето дете като на редовна и необходима част от ежедневието.
Проблемът е, че по естество в битките между родител и дете обикновено всички са губещи.
Струва ли си, за да спечелите битката, да пропуснете това, което всъщност има значение?
Ако вие се ‚наложите‘ над вашето своенравно дете, може и да постигнете някои мимолетни ‚победи‘ под формата на подчинение в краткосрочен план, но винаги ще сте губещи що се отнася до дългосрочната перспектива…
Ще загубите доверието на детето си (критиката, срамът и негативизмът карат децата да спрат да ви възприемат като безопасно място).
Да прекършите неговата увереност и самочувствие (Ако детето ви получава послание, че ви идва ‚в повече‘, то ще интерпретира това като послание, че нещо в неговата същност е сбъркано).
Ще загубите възможността да научите детето си на важни житейски уроци (науката за мозъка показва, че децата се учат и слушат най-добре, когато се чувстват в безопасност, чути и признати).
Ще загубите уважението на детето си (децата виждат, когато ние не излъчваме същото уважение, доброта и почит, които очакваме от тях).
Ще загубите неговото отворено сърце и неговата чувствителност (децата се затварят емоционално, когато тяхната истинска същност не е приета).
А най-лошото от всичко? Ще загубите съкровената връзка родител-дете.
Това е трудна ситуация за родителя. Знам го, защото съм бил там. Опитвайки отново и отново същия подход като родител без никакъв дългосрочен успех.
Понякога моята ‚сила‘ и доминация бяха способни веднага да спечелят ‚победа‘ в определени ситуации, но след това винаги бяха последвани от силен удар върху нашата връзка и контакта родител-дете (както и липсата на реално ефективно учене).
Когато станем истински всички печелят
Защо сякаш се прикрива, че около 15% от децата се раждат със своенравен темперамент?
Защо на родителите не се казва, че тези личностни следи са биологични и служат добре за много велики цели в света?
Защо повече училищни и здравни системи не биват обучавани на съвременни проучени стратегии за обучение и възпитание на децата сега, когато вече знаем как работи мозъка и как те се учат най-добре (както и кое ги наранява емоционално)?
Ето какво ни показват проучванията:
- Децата, които имат собствено мнение и свои мисли и не се страхуват да ги изразяват са в по-малък риск, ако са в контакт с връстници, които експериментират с наркотици и алкохол.
- Децата, които са склонни да нарушават правилата и да прекрачват границите са по-склонни да се развият като успешни в техните професионални кариери.
- Своенравните деца са по-предразположени да се противопоставят на несправедливост и тормоз и да се опълчат срещу тълпата.
На всичкото отгоре сме научени да вярваме в глупавата теория, че ‚един модел за възпитание пасва на всички деца‘.
Как е възможно да започнеш да учиш ефективно децата си да са кооперативни, да слушат и да са уважителни, когато самият ти си накаран да вярваш, че самата същност на детето ти е ЛОША?
Краткият отговор? Не можеш, поне не ефективно или здравословно.
Но ето какво осъзнах аз, работейки 15 години като детски терапевт с такива силни и чувствителни деца, както и живеейки 10 години под един покрив с 2 от тях…
Всяко дете е ДАР и има причина да е тук. Родителството е дар, с който получаваш само една възможност и универсалните подходи НЯМА да помогнат за енергичния и упорит темперамент.
За вас и вашето енергично дете има друг път и той е изпълнен с радост и общуване и започва с това да прегърнете детето си такова, каквото е точно в този момент.
Вашата най-голяма сила е точно сега, точно в този момент. В този момент вие можете да решите да приемете чертите, с които майката природа е благословила вашето дете и да им помогнете да се развият.
В този момент вие можете да видите силата и красотата на упоритото поведение на детето си.
В този момент вие можете да пуснете всички стратегии и тактики, които са неприложими за вашето уникално дете.
В този момент вие можете да изберете да сложите връзката си с него пред силата и контрола.
В този момент вие можете да започнете изучаването на нови пътища за възпитание и учене, в които има уважение, сътрудничество и наука (вместо борби, война и безпочвени предположения).
В този момент вие можете да направите избор
Източник: parentswithconfidence.com
Превод за Център за детско развитие “Малки чудеса”: Елена Иванова
Photo credit: Freepik