Няма спор, че позитивизмът има голямо влияние върху нас и начинът, по който възприемаме себе си, живота си и света около нас. Всеки знае от личен опит колко самоунищожителни могат да бъдат негативните мисли. Затова действително е важно да запазим положителна самооценка и виждане за нещата, които не се случват. Или ако щете – вяра в бъдещето. В същото време обаче изкуственият позитивизъм не винаги е най-добрият начин да помогнем на останалите. Не можете да накарате никой да бъде позитивен. Не можем да поръсим хората с някакъв вълшебен прашец от позитивна енергия и да накараме проблемите им да изчезнат. И откровено казано, когато хората търсят подкрепа, те не търсят изтъркани и фалшиви вдъхновяващи съвети как да запазят така прословутата “положителна енергия”. По-често хората търсят изслушване, приемане, разбиране и валидиране, че негативните им чувства са нормални.
Често съм си мислила по този въпрос, но една графика, направена от Whitney Hawkins Goodman, LMFT, създател на The Collaborative Counseling Center ме накара да се замисля още повече. Може да посетите и нейния инстаграм акаунт @sitwithwhit. След като тя публикува графиката си за токсичната позитивност – тя се появи навсякъде из социалните мрежи. Графиката показва разликата между истинската подкрепа, изразена чрез валидиране и надежда и т.нар. токсична позитивност, която просто ти забранява да допускаш всякакви негативни мисли. И да бъдем честни – това е напълно невъзможно. И може да бъде опустошително да добавиш още една причина за тревожност “Може би не се справям. Как другите успяват да останат позитивни?”. А дали наистина остават? Дали това им помага? Или ги кара още повече да се затворят в себе си, преживявайки всички тези чувства сами и в изолация?
“Просто приемай нещата положително?” или “Трябва да се стегнеш” – що за съвети и подкрепа могат да бъдат, когато с ума си ти знаеш, че трябва да го направиш, но на практика просто не можеш да се отървеш от чувството за провал – че не успяваш, не се справяш така, както очакват от теб.
Напомна ми на това видео, посветено на емпатията, което перфектно илюстрира темата.
Ако симпатията е да се провикнеш към някого, който е падна в дупка, че ще бъде добре, то емпатията е да слезеш в тази дупка заедно с него и ако можеш – да се опиташ да го измъкнеш от там. Токсичната позитивност е да кажеш на някой, който преминава през тежко изпитание “Просто гледай от положителната страна”. Подкрепата е да се опиташ да влезеш в обувките на другия и да приемеш чувствата им такива, каквито са.
Разбира се, най-често казваме репликите “Мисли позитивно,” или “Не бъди толкова негативен”, когато самите ние сме добре. И разбира се не целим нищо лошо с това, а само да помогнем – без да се замисляме и да си даваме сметка, че това може да не е подкрепата, от която се нуждаят! Така че какво толкова лошо има в това да напомняме на хората да бъдат позитивни? Трудната истина е, че истинската подкрепа изобщо не се състои в това. Всъщност тази настойчивост всички да сме позитивни може да има точно обратния ефект. Често това може да изглежда като омаловажаване на проблемите на този, който се е осмелил да сподели. Понякога може да се приеме дори като пълна незаинтересованост и досада в стил “Ох, писна ми от твоите оплаквания”. Това само ще засили чувството на тревожност и ще накара човека срещу нас да се притеснява да сподели как всъщност се чувства. А когато се почувстваме изолирани и напълно сами – тогава дупката, в която попадаме се оказва все по-дълбока и невъзможна за изкачване.
Разбира се, това не означава да оставим тези, които имат нужда от нас да потъват в негативизъм и самоунищожение. Напротив. Означава да се научим да изслушваме, приемаме и уважаваме правото на всеки да се чувства по определен начин. Само така можем да му бъдем истински полезни.