В световен мащаб 150 милиона деца живеят с увреждания.
Вероятността дете с увреждане да не постъпи в училище е 10 пъти по-висока в сравнение с негови връстници, които не живеят с увреждане.
В Деня на хората с увреждания Мая Симеонова, психолог и фамилен психотерапевт в Център за детско развитие „Малки чудеса“ споделя с нас важни свои рефлексии и опит относно това къде в България се намираме спрямо отношението си към различието.
„Работя с хора, диагностицирани с хронична болест, вкл. и с деца със специални образователни потребности, от 17 години. Преди малко повече от две години консултирах родител на дете с лека умствена изостаналост, който държеше неговото дете на всяка цена да се научи да чете и пише, като останалите деца в класа. Майката отглеждаше сама детето си, така се беше случило – мъжът й беше починал преди години. Тя беше войнствено настроена към всеки опит на десет годишния си син да се измъкне от училищните занимания и да поиграе на таблета си. Жената сподели, че детето й е ученик в масова паралелка – учи заедно с още двадесет и две деца в клас и много често учителите се оплаквали от неговата дисциплина – ставал по време на час, разхождал се, издавал „смешни“ звуци и разсмивал всички съученици.
От оплакванията, идващи от учителите, тя чувала всъщност как „детето не учи“, „детето изостава“, „пак не е писал в час“. Вкъщи се била посветила на задачата детето да се ограмоти – дори имало моменти, когато му викала, заплашвала, на няколко пъти се случвало през последните седмици да го удари през ръцете, когато се опитал да си вземе таблета. Всичките й усилия водели с малки стъпки към успех – детето свободно разказваше истории и споделяше за нещата, които му бяха интересни (например как, когато е зима, обича да играе в снега, да наблюдава откъде падат снежинките и че оставят мокро петно на ръката, когато се разстопят).
Всичко това не било достатъчно за неговата майка, защото останалите деца можели да четат и да пишат и той не бил като останалите. Било важно да е като всички останали, защото майката се страхуваше, че другите деца и учителите ще го изолират, ще му се подиграват, ще го смятат за различен – „СОП-чето“. Случвало се дори да го наричат така в квартала – „СОП-че“ и „ти нали знаеш, че той е СОП-че, горката му майка“.
Това всъщност най-много тревожеше жената – детето й, етикирано като различно, щеше да бъде обречено на самота. Тя изпитваше дълбока вина за състоянието на сина си, въпреки че не знаеше какво се беше объркало. Беше създала с мъжа си дете, дълго време чакано, обичано още преди да се роди. И все едно, още там – в утробата си, го бе прокълнала, бе го лишила от нещо животоподдържащо. Но по-страшен бил срамът. Да изведеш дете навън, което на пет още е с памперс, едва казва по някоя случайна дума и не разбира какво се очаква от него – това било най-страшното за майката. В главата й звучали още присмеха и упреците на останалите жени на площадката, когато сина й се опитал да яде пръст, разрушавал с тромавото си припряно ходене построените от другите деца пясъчни замъци или разговаряйки с някоя добронамерена баба, виждала в погледа й съжаление към нея.
Как точно тя се бе провалила? Как точно тя бе родила това дете? Ах, това дете, за което била готова да мине през всичко и което обичала повече от живота си.
И после идваше страхът – какво ще стане с детето й, когато нея вече я няма? Така в главата й останал един единствен изход – никой по нищо да не разбере, че нещо с детето й не е наред, никой да не казва, че той е различен, че не може, че е „СОП-че“. Дори и да му се карала, викала или биела, тя го правела за добро. Да бъде като другите, които не приемали някой да не е като тях.
Различието в България е предизвикателство, пред което трудно може да се изправи едно дете, възрастен човек, цяло семейство. Да признаеш, че си различен, е като да вървиш срещу течението на бързотечаща река – ние всички, години наред бяхме възпитавани, че всички са равни. Всички сме равни, всички сме еднакви – няма място за отклонение. Но могат ли хората да са еднакво здрави? Цялото ни общество е закърмено с нелепото вярване за притежание на вечно здраве. Здравето е станало наше изконно право, дадено ни при раждане, което можем да загубим едва със смъртта. Да знаем, че някъде там има някакви хора, които не са имали нашия късмет, да нечестно е, но такъв е животът. Нека стоят встрани, защото в противен случай, може да почувстваме вина – а каква е нашата вина всъщност? Нещо или някой се е намесил в плановете на съдбата и тя е белязала някои от нас, обричайки го на живот без здраве. Ние знаем, че няма как те – „сакатите“, „инвалидите“, „лудите“, „СОП-четата“ да бъдат щастливи, защото не притежават здраве.
Всъщност с действията и вярванията си ние отнемаме правото на всеки нездрав да бъде щастлив и да води пълноценен живот. Десетилетия поддържаме остарелите вярвания, че лишените от здраве не могат да допринасят за общността, животът им е безсмислен, а трудът им е жалък опит за принадлежност, който всъщност намалява производителността. В обществен и индивидуален план ние сме незрели да се срещнем с болката, страданието, болестта и сме лишени от реалистично разбиране за това каква е ценността на живот без здраве или с недоимък на здраве. Години наред за норма приемаме, че различните хора нямат място в училище, на улицата, в магазина или на работа. Колко хора, които трудно се движат, говорят, мислят сте виждали в магазина, в някое кафене или на улицата през последната седмица? Работите ли с някой „различен“ на работа? Бихте ли свързали живота си с някой нездрав?
Като специалист, работещ в социалната сфера, заставам зад необходимостта в обществен план да се преразгледа концепцията за противопоставянето на болест и здраве, като изходна точка за определяне на субективното преживяване на щастие и за правото за пълноценен и смислен живот. Редно е да помним, че здравето е дар – някои имат късмет и се раждат с него, други постепенно го губят, а някои никога не са го имали.
Смятам, че в обществен план е необходимо да подкрепяме най-слабите членове на общността, защото само така осигуряваме справедливост, защитеност и гарантираме щастие, независимо дали някога ще бъдем от позицията на различен в някоя ситуация или не.
Редно е да проявим пълна нетърпимост към всеки, който засрамва, осмива или обвинява хора, разделяйки ги на здрави от тези лишени или с намалено притежание на здраве. Защото тук – в България и сега – днес, всеки, който излиза да се бори за правото си на щастие, излиза след десетилетия, в които е вярвал, че това право му е пожизнено отнето.
Мая Симеонова, психолог и фамилен психотерапевт