
Това беше един обикновен имейл, който привлече вниманието ми. Само две думи в заглавието му, но тези две думи са неизменна част от живота на дъщеря ми. Отворих имейла със заглавие „Доклад за напредък“ и набързо прегледах съобщението от учителката на дъщеря ми.
Докато го четях, сълзите ми закапаха в сутрешното кафе. Сърцето ми се сви, като се замислих как преждевременното раждане на дъщеря ми продължава да влияе върху развитието й.
Докладът всъщност беше доста позитивен. Момиченцето ми, Пейтън, изпитваше съчувствие към другите. Учителката й описваше какво дете е и казваше, че е добър приятел на всички от класа. Но едно изречение ме приземи като балон с хелий, изпускащ въздух.
„Понякога не сме сигурни дали Пейтън разбира какво я питаме. Но, ако изчакаме за момент и я насочим правилно, тя се справя добре.“
Може би не изглежда като нещо сериозно, по-скоро глупава причина да се разплачеш. Но, за родителите на недоносените деца, коментар като този, може да означава много повече. Дъщеря ми е единствената оцеляла от тризнаците. Тя беше недоносена, родена на границите на оцеляването. На 3 години, Пейтън е преглеждана от повече лекари и терапевти, отколкото някои хора през целия си живот. Наскоро тя приключи с физическата, речевата и ерготерапия и сега посещава предучилищна група – нещо, което не знаехме дали изобщо ще се случи.
Въпреки че тя е преодоляла толкова много, нейната битка все още продължава. Логопедът е на мнение, че тя страда от речева апраксия, сензомоторно нарушение на речта. Пейтън е много умна и мозъкът й разбира всичко, но думите трудно излизат от устата й.
Наскоро разговаряхме с едно момче, когато Пейтън започна да говори. След като повтори едно и също нещо няколко пъти, момчето попита „Какво й има? Защо повтаря едно и също нещо?“. Аз не я прекъснах. Усмихвах се, докато чаках ума й да прекъсне устата.
Въпреки че липсата на комуникативни умения може да е срещан проблем при малките деца, докладът от предучилищната група дойде като напомняне, че все още не сме извън опасност. Физическите усложнения може би вече са в миналото, но Пейтън най-вероятно ще се сблъска в бъдеще с препятствия, които не винаги са видими. След кръвоизливите в мозъка и раждането 17 седмици преди термина, дъщеря ми ще има трудности в училище. И това разбива сърцето ми.
Дъщеря ми не е избирала това. Като родител на недоносено, в някои дни изпитвам неудовлетвореност, в други – вина. Да гледаш как детето ти се бори с живота, те жегва. Това усещане на „буца в гърлото“ често се появява без предупреждение.
Но тази болка изчезва, още щом се появи, когато си спомня за всичко, което дъщеря ми е преодоляла. Съпругът ми и аз нямахме ни най-малка представа какъв ще е животът на това оцеляло 450-грамово бебе. С по-малко от 10% шанс да оживее, бъдещето на Пейтън не изглеждаше слънчево. Съвсем спокойно мога да кажа, че нашето чудо опровергаq всички статистики.
Дъщеря ни е перфектна по свой собствен начин. Всяко малко предизвикателство я прави уникална и да наблюдавам как се справя с всяка битка е наистина вдъхновяващо.
Поех си дълбоко въздух, докато продължавах да осмислям думите в доклада за дъщеря ми, избърсах сълзите си. Всеки от нас се сблъсква с различни трудности в живота си, някои – по-големи, други – по-малки. Амбицията и позитивността на дъщеря ми ще я отведат далеч в следващите години.
Никой от нас не знае какво й готви бъдещето, но едно знам – детето ми няма да позволи нищо да се изпречи на пътя му.
Източник: www.scarymommy.com
Превод: Татяна Христова