Един от колегите на съпруга ми беше истински ядосан, заради наложената му 14-дневна домашна карантина след командировка. „Какво да правя 14 дена вкъщи?“ – думи на необвързан мъж без деца.
Господи, Дейл, толкова ли е трудно да измислиш какво да правиш 14 дена, при условие че все още си получаваш пълната заплата? (Знам, че може би трябва да се срамувам за думите си, защото всички сме под голям стрес в момента, но… наистина ли, човече?).
Коментарите му са също толкова умопомрачителни, както и коментари на други несемейни колеги от рода на „използвай ситуацията разумно“, които описват всички проекти, които ще приключат по време на тази неочаквано „подарена“ свобода.
И аз бих се зарадвала да завърша някои започнати задачи. Бих се зарадвала да науча нещо ново. Бих искала да практикувам душевно спокойствие. Да започна ежедневни тренировки. По дяволите, бих искала просто да работя. Но имам дете в предучилищна възраст, което сега е вкъщи за неопределено време. И аз се чувствам потърпевша.
Да, разбрахте ме правилно. Предучилищна възраст. Единствено число. Имам едно дете. Обръщам се към другите майки, които трябва да работят, да готвят, да се грижат за дома и да помагат на учениците – особено тези с повече от едно дете – възхищавам ви се.
Детето ми е на почти 4 години, така че сме с по-свободна училищна програма. Аз въведох някои учебни предизвикателства по време на игра – да упражняваме буквите и цифрите например – но не ме е срам да призная, че дори не съм отворила имейла от училището му за това кои уроци трябва да научим по време на домашния престой.
Не ми помага и факта, че коронавирусът настъпи в момент, когато се възстановявам от интензивно медицинско лечение, приключило съвсем скоро. Това трябваше да е моето време за възстановяване. Това трябваше да е времето, в което щях да градя своя бизнес. Наградата ми за всичко това трябваше да бъде време, в което да усъвършенствам себе си. По различни начини. Но, малко се отклоних… ето какво се случи всъщност:
Превърнах се в 24-часов придатък на сина си. Не съм се чувствала така, откакто спрях да кърмя. Той беше плътно до мен, което не ми оставяше никакво място, а камо ли време, за да свърша нещо друго.
Не че се опитвам да постигна нещо… не съм си и мислила, че ще бъда продуктивна с него у дома. Но и не очаквах също така, че ще се чувствам толкова изцедена.
Покатерваше се върху мен в секундата, в която седнех. Увисваше на мен, когато се опитвах да сготвя. Сънят му стана неспокоен и започна да ме буди по няколко пъти нощем. В мига, в който започнех да правя нещо без него, той се превръщаше в най-нуждаещия се. Скачане, пискане, пеене с цяло гърло… всичко, за което се досети. Не го виня, защото имаше нужда от мен. Разбираше, че нещо се случва и се опитваше да се справи с него.
Искаше ми се да се справям по-добре. Бих искала да ценя времето с него, както много хора съветват майките. За съжаление, с дете на такава възраст, което е непрекъснато в действие и ти се чувстваш сякаш въздух не можеш да си поемеш, „да оцениш времето“ не е мисълта, която ти идва на ум.
Напомня ми за времето с новороденото. Бях постоянно недоспала и със зачервени от безсъние очи, но всички ми казваха „Наслаждавай се на тези моменти, докато ги има!“, а на мен ми идваше да повърна. Или да ги ударя. Понякога и двете.
В момента усещам същото изтощение и същата загуба на идентичност. Същото безпокойство и объркване.
Не ме разбирайте погрешно, все още имаме нашите забавни моменти насред душевната ми мини-криза. Но не оказвам никакъв натиск върху себе си. Далеч съм от Пинтерест майките, така че няма да видите някой сложен проект или ръчно творчество наоколо. Вместо това, ние продължаваме с игрите – строим блокове, играем с пластилин, оцветяваме книжки.Върнах играчките от гаража. Неговите тебешири, въздушни балончета и маса за водни игри влязоха в действие. Дори и в студените дни, водната маса е голям хит – само трябва да постеля няколко хавлии на пода и играта вътре започва.
Извън всичко това, аз нямам нищо. С останалата част от мозъка ми възприемам случващото се наоколо, тревожа се за близките си, опитвам се да остана здрава, наглеждам къщата и поддържам безпокойството си под контрол.
Сигурно тази плеяда кипи от привилегии. Хората казват, че всички сме заедно в това, но това не е съвсем вярно. Не всеки има възможност за дневни грижи при нормални обстоятелства или финансова стабилност, за да бъде вкъщи с децата си по време на пандемия. Но това не прави моето положение по управляемо – изтощена съм и изнервена до краен предел – но съм и наясно каква късметлийка съм.
С две думи… няма да изляза по-усъвършенствана от всичко това. Ще премина през него като милиони други. И то не защото не използвах времето си разумно, а защото се справих!
Източник: https://community.today.com/
Превод: Татяна Христова