Това не ни прави по-авторитетни. Кара ни да изглеждаме слаби.
Почти всеки крещи понякога на децата си, дори родителите, които знаят, че това не работи. Викането може би е най-разпространената родителска глупост.
В семействата, в които редовно всичко се “оправя” с викове, децата са с по-ниско самочувствие и по-висок процент на депресия. Проучване за 2014 г. в The Journal of Child Development показва, че крещенето дава резултати, подобни на физическото наказание при децата: повишени нива на тревожност, стрес и депресия заедно с увеличаване на поведенческите проблеми.
Kолко пъти в родителския си живот си помислихте, след като крещяхте на децата си: „Е, това беше ли добро решение?”
Това не ни прави по-авторитетни. Кара ни да изглеждаме слаби. Нека бъдем честни – викаме от безсилие.Викането, е отговорът на човек, който не знае какво друго да направи.
Но на повечето родители ни е трудно да си представим как би минал деня, без да се крещим поне веднъж. Не става въпрос за викане, за да спрем децата си да не изкочат на улицата. Говорим за крещенето като форма на корекция. А то е неефективно като инструмент и просто става навик. Викаме на децата си по едни и същи неща всеки ден, даже увеличаваме децибелите и продължителността, защото иначе не сработва. Прибери дрехите си. Ела на вечеря. Не язди кучето. Спри да удряш брат си.
Самото знание, че крещенето е лошо, само по себе си, няма да ни помогне, казва Алън Каздин, професор по психология и детска психиатрия в Йейл. Викането не е стратегия, а освобождаване на емоции.
„Ако целта е да промените нещо в детето или да развиете положителен навик у него, крещенето не е начинът да направите това.“ Има и други стратегии и те не включват да викате като ”луди”.
Мнозина смятат позитивността като форма на “мързел”, сякаш родителите, които са позитивни, не дисциплинират децата си. Но не крещенето изисква предварително планиране и дисциплина за родителите, не.
Споед д-р Каздин съществува работеща стратегия, която включва 3 елемента – предшественик, поведение и последствия. Предшественикът е настройката, която казва на детето какво искаме да направи, преди да сме го поискали реално. Поведението е мястото, където поведението се определя и оформя, моделирано от родителя. И последицата включва израз на одобрение с физически жест, когато това поведение се изпълнява.
Затова вместо да крещим на детето си всяка вечер да прибере дрехите си, които са разхвърляни по пода, може да го попитаме сутринта дали ще си прибере дрехите, когато се върне след училище у дома. Но и ние като родители трябва да приберем дрехите си веднага след като се върнем от работа. И ако детето ни изпълни задачата си или просто постави дрехите си по-близо до мястото, където трябва да бъдат, нека му кажем, че е свършило чудесна работа и след това да го прегърнем.
Този метод на похвала е силно специфична техника. Трябва да сме ефузивни, така че нека на лицето ни се появи огромна усмивка дори да размахваме ръце във въздуха. Следващото нещо, което трябва да направим е да кажем похвалата с много висок и весел глас. И тогава идва ред на третата част – трябва да докоснем детето и да му дадем невербална похвала. Това кара хлапето да забележи похвалите, които съпътстват правилното поведение. И в това е смисълът.
„Искаме да изградим навици“, каза д-р Каздин. „Практиката всъщност променя мозъка и в процеса на това самото поведение, от което искате да се отървете.“ Освен това той отбеляза, „като страничен ефект, когато правите тези неща, депресията и стресът на родителите всъщност намаляват и семейните отношения се сплотяват.“
Ако децата ни се държат по-добре, тогава няма да имаме нужда да крещим. И ако не крещим, децата ни ще се държат по-добре.
Източник: https://www.nytimes.com/