Дори сега, пишейки тази статия, в мен се надига един тих глас, който ми казва „не им споделяй, че имаш дислексия, ще си помислят, че си глупак“.
Работата ми в сферата на образованието и обучението ми даде уникална възможност да вникна в юношеското поведение. През годините разбрах колко разрушително може да бъде за един млад ум да има затруднения с ученето. Ученикът се чувства засрамен и изолиран, защото не учи със същото темпо като всички останали. Разбира се, фактът, че всички трябва да учим с едно и също темпо е проблем в системата ни, но проблемът остава. Това има огромно влияние върху себеосъзнаването на ученика.
От различните видове трудности при обучение, дислексията се откроява най-много. Е, какво мога да кажа за нея?
Дори сега, години след завършването ми, още ме тормози. Като злонамерена сянка, която не може да бъде премахната и ме преследва цял живот. Дори загасяйки лампите в опит да я заглуша, тя винаги седеше там и ми говореше.
Преди да имам деца, се притеснявах, че ще я наследят. Предполагам вярвах, че това е генетично заболяване, което се предава през поколенията, за да тормози бедната и нещастна душа, върху която се спре. Случаен обрат в генетичната съдба, която остава с теб цял живот. Е, поне преди така гледах на нещата.
Опити да надхитря дислексията
Израснах в Корк и преминах през начално училище през 1980г. По онова време образователната система не се притесняваше за менталното здраве на учениците. Не беше и време, в което дислексията бе добре позната. Проблем с правописа просто означаваше, че си глупав. Този негативен вътрешен глас присъстваше и когато кръстосвах пръсти надявайки се децата ми да бъдат пощадени. За съжаление, още от рано забелязах жестокото й присъствие при по-голямата ми дъщеря.
Виждах, че има талант в изучаването на езици, но й беше трудно да чете. Обикновено научаваше цялата история наизуст, за да може когато я чете, да е безупречно. Жена ми беше изключително впечатлена, че 3-годишната ни дъщеря е способна да чете толкова сложни неща. Но аз знаех какво прави. Все пак и аз съм правил същото преди 30 години.
Да се пробваш да надхитриш дислексията. Напразни действия, все едно да се опиташ да спреш прилива на вълната с лъжица. Всеки път, в който се опитвах да я излъжа, тя променяше формата си и внезапно изскачаше, за да ме засрами.
Дори сега, пишейки тази статия, в мен се надига един тих глас, който ми казва „не им споделяй, че имаш дислексия ще си помислят, че си глупак“.
Това е проблемът с нещо толкова коварно като дислексията, кара те да си нащрек. Сякаш имаш нещо за криене.
В добра компания
Много се постарах да накарам дислексията да не пречи на дъщеря ми, така както пречеше на мен. Сега е станало като шега между нас. Всеки път когато се опита да спелува нещо и двамата се шегуваме: „проклета дислексия“. Или пък, когато някоя от другите ми дъщери ме накара да спелувам дума, Хана – най-голямата ми дъщеря, отвръща:
„Не питай баща ни, той има дислексия като мен!“
Опитал съм се да премахна стигмата около това.
Казвал съм й, че е в добра компания. Албърт Айнщайн и Джон Ленън са имали дислексия. Тоест, може да имаш дислексия и пак да си високоинтелигентен. Казвам й всичко това, защото знам какво прави този недостатък с вътрешния ни монолог – променя го. Виждам го в учениците в училище. Чувам ги как говорят за дислексията и как се опитват да живеят с нея. Отново чувам същото злополучно и повтарящо се пророчество, „не съм достатъчно умен“. Дислексията всъщност е много по-голям проблем от трудност при четене, то е глас. То ти говори: „не можеш да го направиш, не си достатъчно добър“, „не се опитвай да спелуваш онази дума, ще разберат, че си глупав“.
Забелязал съм го и в клиниката, си където работя с възрастни. Веднъж говорих с един доктор, който ми сподели, че е криел недостатъка си с години и многократно е трябвал да наизусти правописа на рецептите. Това влияе изключително много на самочувствието. Ако не го предизвикаш, то те разяжда. Образователната система трябва да се научи как да се справя с ученици, които имат дислексия, за да не се утолява този коварен и унищожителен вътрешен глас. Също така, трябва да оспорим стигмата, че да имаш дислексия означава, че си глупав.
Празнувайте различията
Изключително значимо за твоето развитие е моментът, когато някой извън твоето семейство те забележи. Аз си спомням първия учител, който направи това с мен: Г-ца О‘Грейди в 5 клас в националното училище „Дъглас Бойс“. Тя успя да види отвъд сложните пластове, които бях създал за себе си, за да скрия факта, че спелуването и математиката ми бяха непосилни.
Успях да стигна до 5 клас без никой да забележи недостатъка ми.
Но аз знаех, че е там и си мислих, че нещо не е наред – моите братя успяваха да се движат с такава лекота. Тя беше първата учителка, която ми помогна да погледна на себе си по различен начин. Спомням си, че дори и тогава, си помислих как трябва да помогна на други, които се чувстват по същия начин. Отне ми много време докато успея да премахна всички негативни етикети проправяйки си път през образователната система.
За щастие образователната система се е променила от тогава. Всъщност, миналата година бях награден с пълна стипендия „Фулбрайт“, за да замина за Америка в един от най-престижните американски университет и да продължа с проучването си за това как американски и ирландски училища могат да подобрят приобщаването на различни ученици в клас. Точно това дете в мен, което се чувстваше различно, защото не можеше да спелува като останалите деца, то е мотивацията ми да продължавам да се занимавам с това приобщаване. Трябва да учим децата си, че не всички имаме еднакви методи на обучение. Трябва да ги учим да оценяват своите различия.
Ричаард Хоган е фамилен психотерапвт от Ирландия.
Източник и снимка: Irish Examiner
Превод за Център за детско развитие “Малки чудеса” : Ема Хазаросян
Редактор: Валентина Кърчева