Здравей, аз съм.
Помниш ли, когато децата ни бяха малки? Би трябвало да помниш, беше само преди няколко години. Организирахме по тяхно желание „срещи за игра“ във вашата или нашата къща. Ходихме заедно на лунапарк, някое място с трамплин или басейн. Те се смееха и правеха пакости с часове, докато се стъмни. Молеха ни да спят у нас или у вас. Понякога се съгласявахме, понякога не, а като тръгвахме по пътя за вкъщи, поглеждах в огледалото към задната седалка и виждах усмихнатото и щастливо момченце там и се усмихвах.
Знаеш ли, че днес, както и много други дни, синът ти нарекъл моя „педал“ в коридора? Знаеш ли, че синът ти и много други, които моят наричаше приятели, които плуваха в басейна ни, ядяха домашните ни бисквити, молеха да останат да преспят, са превърнали в навик редовно да наричат, някога щастливото ми момче, с подобни обидни обръщения?
Непровокирани от нищо, просто така.
Знаеш ли, че е обядвал в тоалетната около 100 пъти миналата година?
Защото той не си пада по спорта, а по театъра. И децата, които бяха негови приятели са решили, че „педал“ и „хомо“ са най-доброто, което могат да използват от наскоро обогатения им речник на 13-годишни.
Въпреки, че се опитвам да помогна, често се чувствам безпомощна. Разговорите с училищната администрация доведоха до нови отмъщения. Докарват до сълзи сина ми всеки път. Той посещава терапевт и взема лекарства за депресия и тревожност. Поставя под съмнение всичките свои избори – всеки ден. Дрехите, прическата си, извънкласните занимания. Винаги всичко, което прави, е възприемано като грешно. Преди две седмици му казали, че чорапите му Адидас били гейски. Обикновени, бели чорапи до средата на прасеца. Защо?
Изпращам му тонове положителни мисли – съобщения и изображения с дълбокомислени фрази. Напомням му всеки ден, 50 пъти на ден, колко е обичан, как „онези идиоти“ (твоят син и деца като него) нямат власт над него, как не са лоши хора, просто тесногръди и неуверени, как прогимназиалното училище е най-лошото и че един ден, скоро, ще е по-лесно, въпреки че в момента изглежда сякаш никога няма да спре.
Казвам му, че ще срещне хора като него, хора, които ще го обичат и уважават такъв, какъвто е, без значение кой е, и че тези противни хора (мака, че винаги ще има противни хора) няма да доминират мислите му, ежедневието, духа му.
Не съм човек, който се моли, но се моля за него всеки ден, моля се всичко, което правим и му даваме да е достатъчно, за да го поддържа през тези дни, седмици и години.
Моля се той да не бъде обзет от мисълта, че онези тежки думи, които му подхвърлят в коридорите, класните стаи, в училищния стол са достатъчно нараняващи, че да потушат радостта и щастието му завинаги.
Седя и се чудя защо трябва да е така, защо трябва да харча заплатата си за терапия и лекарства, тъй като твоето дете е решило, че е редно да тормози моето. Не ти ли изглежда нечестно? Гледам го как плаче. Чакам всеки ден телефонът ми да звънне и да чуя тихата молба за 1 ден на спокойствие и …ето го, още е 1:32 ч. следобед. Съобщение.
„Говорих твърде прибързано, мамо, навлякох си беля. Току-що ме нарече „педал“ в коридора. Всички се смяха.“
Замислям се да дойда до вас с колата и да ти разкажа. Знам, че това само ще направи по-лошо положението за сина ми. Чувствам се безпомощна.
Имаше време, когато ти седеше на масата ми, пиеше виното ми, ядеше домашните ми бисквитки. Защо не можеш да го осъзнаеш? Защо всички не можете да го осъзнаете? Вие разбивате сърцето му.
Погледни Инстаграм профила на сина ти, профила му в Снапчат, поискай да ги видиш. Ще разбереш в какъв човек се е превърнал. Говори с него. Обясни му, че това, което прави не е редно, че думите му нараняват, причиняват болка, режат като малки ножове. Оставят белези. Постарай се да го разбере, ако не друго, поне му кажи да замълчи, просто да замълчи. Дайте почивка на детето ми. Кажи му да не казва нищо. Поне за ден. Оставете детето ми да съществува.
Толкова често усмивката му я няма. Аз опитах и ще продължа да опитвам всичко. Няма да се откажа. И все пак, твоето дете се нуждае от помощ, не моето.
Защо не му помогнеш, преди да стане твърде късно?
Превод за Център за детско развитие “Малки чудеса”: Дияна Христова
Източник: https://www.scarymommy.com