Най-важното накратко:
- Показването на съпричастност означава да разберем през какво преминава детето.
- Понякога може да се окаже трудно да се демонстрира съпричастност, особено, когато сме изнервени от дадена ситуация.
- Да разберем чувствата на детето е един много мощен начин да изградим връзка с него.
Представете си следната ситуация: Детето има проблем с приготвянето за училище. Точно тази сутрин обаче, с детето ще закъснеете за трети път тази седмица. Ядосвате се и започвате да крещите то да побърза. Реакцията ви е разбираема, защото нито един от вас двамата не може да си позволи лукса постоянно да закъснява. И затова е крайно време детето да понаучи някой и друг трик, за да може да организира времето си по-добре.
Реакцията с гняв обаче, слага фокус върху това как вие се чувствате, а не върху това, какво става с малчугана (който може от своя страна наистина да има затруднение с организирането).
Демонстрирането на съпричастност може да окаже влияние върху динамиката на детското развитие. Освен това, тази съпричастност помага да видим и разберем не само какво ние самите чувстваме и виждаме, но и какво чувства нашето дете. Това ни помага да се спрем за миг и да се замислим за всичко онова, което остава настрана от полезрението.
Трябва да научим повече за съпричастността, защото тя е изключително важна.
Какво Е и какво НЕ Е съпричастността?
Съпричастността е способ за осъществяване на връзка. Тя показва на децата, че ние, родителите, сме наясно, че те преминават през нещо – дори и да нямаме представа как се чувстват те.
Съпричастността говори: Искам да знаеш, че не си сам/а и че се опитвам да разбера през какво преминаваш в момента.
Именно последното е много важно за децата да го чуят. Когато малчуганите се чувстват разбрани и подкрепяни, вероятността да останат по-дълго мотивирани да правят нещо е много по-голяма.
Съпричастността, също така, може да помогне на децата са се осъзнаят като индивиди по-добре и по-осезаемо да могат да показват нуждите си.
Съпричастността е и едно мощно оръжие, което ни помага да разберем какво точно се крие зад дадено детско поведение. Освен това, тя може да помогне на нас, родителите, и на децата, да работим заедно като един сплотен екип. По този начин малчуганите ще могат много по-лесно да се справят с предизвикателствата в живота. А защо не и именно съпричастността да изиграе ключова роля на основополагащ елемент в изграждането на така важната взаимовръзка родител-дете в трудни моменти.
Какво обаче НЕ Е чувството на съпричастност? То не е съжаление, макар и често пъти хората да го възприемат като такова. Когато показваме съпричастност, ние все пак може да почувстваме леко съжаление към детето. Това е продиктувано от родителския ни инстинкт, който взима връх в момента, в който разберем, че нещо тормози или затруднява детето. По този начин, освен всичко друго, подсъзнателно смекчаваме очакванията си и взискателността си спрямо малчугана.Да съчувстваме не означава, че трябва драстично да занижим очакванията си към детето. Всъщност, съпричастността ни помага да вникнем в неговия проблем и да разберем какво точно изпитва то в даден труден момент, без това да изисква да занижим или дори изцяло да се откажем от очакванията си към него.
Когато има изградена връзка между родител и дете, ефектът от демонстрираната от родителя съпричастност, може, всъщност, да затвърди пред него колко силно и способно е хлапето.
Четири са основните характеристики, които определят съпричастността:
1. На първо място това е когато се поставим на мястото на детето, което е в нужда. Това ще рече да оставим на заден план нашите собствени чувства и емоции и да погледнем през очите му.Тук трябва да се запитаме дали наистина вярваме, че детето ни дава най-доброто от себе си в дадена ситуация?
2. На второ място се нарежда моментът, когато трябва да се абстрахираме от своите лични преценки относно ситуациите и реакциите на детето към тях.
Тук е важно да направим една крачка назад преди да си извадим окончателни заключения и предположения относно ставащото с детето. Трябва да се запитаме с какво още трябва да сме наясно, относно преживяванията му.
3.Ключов момент е опитът да се вникне и евентуално да се разберат чувствата, които бушуват в децата. За тази цел е нужно ние самите да се върнем назад в детските си години и да се опитаме да си припомним какво сме изпитвали, когато сме били на тяхната възраст.
Нужно е да си спомним онези моменти, в които и ние сме се чувствали афектирани и пресирани от дадена, непонятна за детския ум, ситуация. Но без да преиграваме с това, разбира се. Нужно е да проумеем, че децата преживяват нещата по свой собствен и уникален начин.
Ето защо трябва да се запитаме какво още е нужно да научим, относно начина, по който детето възприема и отреагира на заобикалящия го свят.
4. Не по-малко важно за съпричастността е да можем да разберем какво чувства детето.
Важно е да го оставим то само да се опита да изрази чувствата и емоциите си, като се въздържим от това веднагически да го обсипем със съвети и препоръки, подобни на „Онова, което е нужно да направиш е ….“, „Това звучи като да …“ или „Чух, че ти. ..“.
Трябва да се запитаме как изглежда отстрани реакцията ни и какво е нужно да направим, за да покажем на детето, че наистина слушаме какво казва.
Съпричастността и емоциите
Както вече казахме, съпричастността не е съжаление. В основата й стоят емоциите. За да реагираме на детските тревоги със съпричастност трябва първо да сме наясно с преживяванията на малчугана – какви са проблемите, които го тревожат и как те се отразяват на неговата психика и чувства.
Много лесно можем да си извадим заключение, че сме наясно с причините зад определено детско поведение. Така например, ако детето се крие, когато дойдат на гости роднини, повечето родители го възприемаме като знак за неуважение. В действителност обаче, този опит на детето да „избяга“ и да се скрие може да е продиктуван от притеснение. В такъв случай, бягството от чуждото внимание е опит то да се справи с това неудобство, търсейки по-тихо и по-спокойно място.
Опитът и желанието ни като родители да вникнем в богатия емоционален свят на децата, помага да им покажем, че ги разбираме и приемаме такива, каквито са. Освен това, по този начин вероятността да се разгадае и в последствие поправи дадена черта от поведението на детето е по-лесно и по-ефективно.Също толкова важно е и ние, като родители, да сме наясно със своите собствени емоции. Онова, което преживява нашето дете в дадени стресови ситуации неминуемо оказва влияние и върху нас и нашето поведение. Ето защо е добре да си дадем поне минута-две, преди да отреагираме на дадена ситуация.Когато се почувстваме готови да покажем съпричастността си означава, че сме готови да оставим настрана своите лични чувства и да погледнем през очите на страдащото дете.
Това ни поведение има и друг позитивен ефект – служи за пример на детето как то трябва да се справя с препятствията в живота.
Как да говорим със съпричастност с децата?
Когато родителите говорят със съпричастност, те често изричат неща от рода на: „Ако беше учил по-усърдно, щеше да се справиш по-добре.“ За съжаление, точно този тип реакция не показва по никакъв начин, че изобщо разбираме или се опитваме да вникнем в чувствата и проблемите, които стоят в основата на дадено детско поведение. А когато самите деца чуят подобен тип изказвания, те по никакъв начин не се чувстват мотивирани за каквато и да е промяна в начина по който действат или се държат в заобикалящия ги свят.
Много по-добре би се отразила следната реакция, която действително би показала нашата съпричастност и разбиране:
“Наясно съм, че този материал ти е труден, но и ти не отдели достатъчно време, за да го научиш. Следващият път ще изготвим план за учене, а ако се нуждаеш от помощ, аз съм насреща.“
Именно подобна малка промяна в подхода към детския проблем може да се окаже от решаващо значение за начина, по който децата възприемат и усещат света и пречките в него. Освен това, този тип реакция може да помогне на малчуганите да покажат колко са склонни да работят върху преодоляването на проблемите, които срещат ежедневно.
За да успеем да отвърнем на детските емоции със съпричастност е нужно време и практика. Също така, добре е да обърнем внимание и на общоприложимите начини, с които можем да покажем на децата, че сме съпричастни с терзанията им.
В заключение
Съпричастността не означава да съжаляваме детето.
Съпричастността всъщност показва възможностите ни да кажем откровено на детето: „Не си самичко в това, което преживяваш и наистина искам да разбера как се чувстваш“.
За да отвърнем на емоционалните терзания на децата със съпричастност е нужно време и практика, но си заслужава.
Превод за Център за детско развитие “Малки чудеса”: Дияна Илиева
Източник: https://www.understood.org