Думите, изречени от родителите, могат да ни наранят буквално.
„Не знаех, че начинът, по който майка ми ми говореше, е различен от начина, по който другите майки говорят на дъщерите си. Бях дете и нейното постоянно критикуване и унижаване ме караше да се чувствам ужасно и ме караше да се опитвам, двойно по-усърдно, да ѝ угодя. Повече от всичко исках майка ми да ми се радва.
Бях сигурно на 30, когато осъзнах, че никак не е бил нормален начинът ѝ на говорене с мен. Не че ми помогна, защото все още исках да я зарадвам. На 50 все още се опитвам да се възстановя.“– Айлийн.
Влиянието на вербалната агресия и насилие обикновено се омаловажава и маргинализира в културата ни. Сякаш има негласно съгласие, че подобно насилие представлява „само думи“, докато хората си повтарят, че „дума дупка не прави“.Но науката е категорична в несъгласието си с тази теория, особено що се касае до децата, техните развиващи се мозъци и дългосрочните последици от словесното насилие.
Какво показва науката
„Знаех, че не е хубаво да удряш. Колкото до вербалното насилие, никога не съм си мислил, че е нормално или ненормално само по себе си – дори не съм осъзнавал, че случващото се е насилие.Мисля, че механизмът за оцеляване го е потискал, нарочно го е пренебрегвал. Знаех, че нямам право да бъда ядосан. Знаех, че нещо не е наред, но никога не бях помислял да говоря за това с учител. Четох много книжки с герои, защото исках да бъда като тях.“ – Джоел, 39 години.
Най-напред, ако науката знае нещо, то е, че „лошото е по-силно от доброто“, както отбелязват Рой Баумейстер и колегите му в заглавието на авторитетната им статия. Хората са устроени така, че обръщат повече внимание на потенциално опасни или негативни възможности. Еволюционните причини за това са ясни – съхраняваме тази информация в такава част на мозъка, че да е по-лесно достъпна. Маркирането на потенциално опасни заплахи и запазването им в добро състояние в паметта ни е било ключово за оцеляването на ранните хора и модерните ни мозъци не са по-различни. Това е приложимо и по отношение на думите: реагираме по-бързо и тежко на критика, отколкото на похвала и запомняме обидната или нараняваща забележка по-точно, отколкото комплимента. Това е приложимо както за деца, така и за възрастни.
От тази гледна точка не е изненадващо – особено предвид това, че обработваме негативните и позитивните случки в две различни системи – че позитивното не компенсира негативното. Думите все така нараняват, когато имаш един любящ родител, използващ думите си с грижа и друг, който е вербално агресивен или оскърбяващ. Изследователката Ан Полкари и екипът ѝ го доказват в проучване, изследващо хипотезата, дали любящото отношение на един родител би могло някак да смекчи или защити дете от щетите, вследствие на вербално агресивен родител. Още по-забележително е откритието, че ако словесно оскърбяващият родител по-късно демонстрира любящо отношение, ефектът от насилието не се подобрява. Злото е по-силно от доброто.
Тези открития се противопоставят на начина, по който предпочитаме да мислим за негативните неща в живота. Харесваме идеята, че доброто компенсира злото, така че е изненадващо за повечето от нас, че няма научно основание за това оптимистично предположение. Всъщност много проучвания – включително тези на Джон Готман за позитивните и негативните словесни схватки между съпрузи – определят съотношението на 5 към 1, тоест отнема пет добри дела или диалога, за да започне да се смекчава влиянието на един лош. Това, между другото, не включва премахване на спомена за негативната случка – тези спомени са упорити.
Изследване сред 2000 души около 60-годишна възраст показва, че, когато разказват историята на живота си, си спомнят болезнените събития много различно – дори когато е минало дълго време, откакто са се случили – освен при травми от детството. Изследователите заключили, че по-възрастните гледат на позитивните събития като на централна част от живота им, до голяма степен заради културните норми, а негативните събития се възприемат като централи или повратни точки, заради свързаните с тях умения за справяне и емоционално страдание.
Словесното насилие променя развиващия се мозък
Работата на Мартин А. Тейхер и колегите му показва, че човешкият мозък е силно приспособим. Еволюционната цел е децата да се адаптират към средата си, така че да не са в постоянно състояние на стрес. Когато е родено в безопасна, грижовна и приспособена среда, мозъкът на детето се развива нормално, когато е родено в неприветлива или враждебна среда – не. Проучванията показват, че различни части от мозъка биват засегнати от враждебна ситуация, сред тях мазолестото тяло (способът за предаване на двигателна, сензорна и когнитивна информация между двете полукълба на мозъка); хипокамп (част от лимбичната система, регулираща емоциите); и фронталния кортекс (контролира мисленето и вземането на решения). Информацията е откровено плашеща, но изглежда е и безспорна.
Изследване на Акеми Томадо показва буквални структурни изменения в сивото вещество в мозъка при наличието на вербално насилие, без да е доказана причинно-следствена връзка. Благодарение на ЯМР, въпросът дали словесното насилие променя начина, по който мозъкът функционира, вече не е под въпрос: знаем, че насилието оставя особени последици.
Тясната свързаност между физическа и емоционална болка
Ясно е, че хората дълго са предполагали, че има връзка между физическата и емоционалната болка – отразило се е в езика ни. Описваме сърцата си като разбити, себе си като наранени, с почернена душа. Още веднъж, науката показва, че тази връзка е по-скоро буквална, отколкото преносна.Изследванията показват, че веригите при физическата и емоционалната болка са едни и същи. Експеримент на Наоми Л. Айзенбергер показва, че социалното отхвърляне активира същата неврална верига, която и физическата болка. Итън Крос и колегите му демонстрират по-обстойно сложността на тази връзка в експеримент, при който използвали ЯМР сканиране, за да видят кои части от мозъка се осветяват, когато хора, наскоро изоставени от любим, погледнали снимка на бившата си половинка, и когато предизвикали ужасна горещина на предмишницата им. И какво станало? Същата неврална верига е била задействана. Социалното отхвърляне боли – буквално. И вербалното насилие е социално отхвърляне, изразено в думи.
Психологическото влияние на словесното насилие
Вербалното насилие за една млада жена започнало в ранна детска възраст, но наистина ескалирало с порастването и изграждането на независимостта ѝ. Така описва тя начина, по който ѝ е повлияло:
„Много критична съм към себе си и съм свръхчувствителна. Имам много слабо, почти дисморфична представа за себе си, въпреки че съм постигнала много. Винаги анализирам твърде много намеренията на околните, очаквайки отхвърляне.
Не съм свръх социална и мога да бъда много негативна. Чудя се дали сама не търся депресивни преживявания – харесвам меланхолични песни и приказки. Един от най-големите страхове и мотиватори за мен е да не бъда достатъчна за човек, за когото ме е грижа.“
По учебник, жената страда от чувствителност към отхвърляне и ниско самочувствие, има тревожен/несигурен стил на привързване и е склонна към самовглъбяване и депресия – всичко това наред с високи постижения в живота. Едва ли е сама в това и демонстрира дългосрочното влияние на словесното насилие в детството. Ако искате да придобиете представа за това как насилието се отразява на човешкия живот, на представата за себе си и процесите на мислене в дългосрочен аспект, представете си как хвърляте камъче по повърхността на водата и след това наблюдавате вълничките. Има пряк ефект от вербалното насилие, което предизвиква дълбока емоционална болка. В повечето случаи, това е установен модел на повтарящо се поведение, така че освен цикъла на болката, детето развива и механизми за справяне, много от които са зловредни.
Вербално малтретираното дете може да се въоръжи срещу болката, което само уврежда допълнително, вече нарушената, способност да се справя с негативните емоции и да се самоуспокоява. Бебетата се учат да се саморегулират и успокояват сами чрез откликващото родителство, но родител, словесно малтретиращ детето, е абсолютно неоткликващ. Дете, обгрижвано от малтретиращ родител, може постоянно да бъде заливано с чувства, допълнително ограничаващи развитието на емоционалната му интелигентност, която е набор от умения, изградени около идентифицирането и обработването на емоции. При продължаваща вербална агресия е трудно за едно дете да прецени дали се чувства уплашено, засрамено, наранено или ядосано.
И накрая, интернализацията на отправените послания – омаловажаващите, свръхкритични и засрамващи думи и изрази – променят личността, самоувереността и поведението. „Самокритичност“, широкоразпространеното наименование на това понятие, звучи много по-смекчено, отколкото е всъщност, защото може да граничи със самоомраза и дори в краен предел да бъде инвалидизиращо. Това е навикът на ума, който за всяка грешка, неуспех или провал вини вкоренени в характера недостатъци, който кара човек да си помисли
„Провалих се, защото съм много тъп и безполезен, че да направя друго.“ или „Не се изненадвам, че ме напусна. Изобщо кой би могъл някога да ме обикне истински?“
Словесно насилие и динамика в семейството
Вербалното насилие и агресия не се случва във вакуум – то отравя и кладенеца, и захранващите извори на семейството. Възрастните, изживели словесно насилие в детството си, често разказват истории за братя и сестри, които се включвали и ги малтретирали или им прехвърляли вината. Те описват бащи, стоели настрана, без да изрекат и дума, докато майките неуморно ги дискредитирали и отхвърляли.
Том, на 66 г,, казва, че му е отнело известно време преди да разбере, че не всички семейства изглеждат така. Израснал е с родители, които, както той ги описва, били „улични светии“ – с добро поведение навън и дяволи у дома. Между другото, това е много често срещано, защото вербалното насилие обикновено е семейна тайна и ако някога се разбере, се оправдава с това, че детето е имало нужда от „дисциплиниране“ или „поправяне“. Бащата на Том е бил насилник, като открито го е малтретирал, а по-големият му брат го е тормозил физически и емоционално. Но с майка му е било донякъде по-трудно за справяне, защото нейната агресия е била по-скрита:
„Начинът, по който се държеше баща ми, определено ме направи чувствителен към насилие. Това, което правеше брат ми, беше по-лошо, защото ме караше да се чувствам безсилен пред насилието и арогантното пренебрежение, да бъда агресивно омаловажаван, когато не се чувствах в силна позиция. Накратко, направи ме страхлив и срамежлив. Едва доловимо – нито намек за физическо насилие, никога неповишаван тон с обиди, но винаги възмутена и настоятелна – това, което направи майка ми, всъщност ме остави с дълбоко чувство на предаване и изоставяне и още го усещам.“
Родител, който се наслаждава на контрола, обикновено използва словесното насилие спрямо едно дете като начин да се манипулират другите деца в семейството, които може да прехвърлят вината или тормозят нароченото дете, за да се защитят сами от вербална агресия, за да се почувстват добре или да се подмажат на родителите. Това може да се случи с майка, баща или и двамата.
Когато словесното насилие се съчетае с двойните послания – когато нещо се каже, след това се отрече от родителя, карайки детето да се замисли дали има връзка с реалността или може да е толкова „лудо“, колкото казва родителят – влиянието е изключително токсично и подкопаващо.
Възстановяване от вербално насилие от детството в зрялост
„Възстановяването е процес. Бих казала, че имам предимно добри дни сега, когато осъзнавам, че гласът на майка ми дава негативните гласове в главата ми, а не реалността в ситуацията. Възстановяването беше дълъг процес. Занимавах се с поведенческа терапия няколко години и всяка сесия ми помагаше да осъзная дълбочината на насилието. Наистина вярвах, че всяко семейство е като моето – преди просветлението ми на 39-годишна възраст, когато осъзнах, че трябва да стигна до корена на стреса ми. Не исках да говоря за майка си по време на терапията, защото не исках да харча и една стотинка за нея, но щом го направих, всичко почна да се излива и ми помогнаха да осъзная, че майка ми е била насилник.“
Първата стъпка към възстановяването от вербалното насилие, както показва разказа на тази 46-годишна жена, е да се разбере, че се е случило. Това обикновено е трудно поради редица причини, включително „нормализиране“ на семейството, желание за поддържане на връзка с родителя или родителите, вярване в културното понятие, че словесното насилие не разяжда така и още много други. Добрата новина е, че с помощ и подкрепа, този интернализиран повтарящ се глас може да бъде заглушен и заменен с не само по-одобрително послание, но и – най-накрая – с такова, което отразява истинската ти същност.
Безкрайна благодарност към читателите, информирали разсъжденията ми, като споделиха историите и мислите си във Facebook страницата ми.
Всички права запазени© 2016 Пег Стрийп
Превод за Център за детско развитие “Малки чудеса”: Сабрина Хил
Източник: https://www.psychologytoday.com