Сензорното разстройство, известно като разстройство на сензорната интеграция или дисфункция на сензорната интеграция.
Сензорното разстройство може да повлияе сериозно на самочувствието на вашето дете, но с ваша помощ то може да не се чувства безсилно.
Лорън от “My Sensational Girl”, споделя своята лична история за това как нейното семейство се справя с окуражаването на тяхното дете.
Когато дъщеря ми беше на 3,един ден, дойде при мен и ме попита: „Какво не ми е наред? Защо плача през цялото време?“
Не можах да й дам отговор. Това, че тя отчаяно искаше да й обясня нещо, което се случва вътре в нея, а аз не можех, и това ми разби сърцето.През първата година в детската градина, не минаваха и два часа без дъщеря ми да изпадне в истерия. Единственият начин на учителите да се справят със ситуацията беше да я игнорират. А това никак не й помагаше.
На рождени дни, докато другите деца пееха „Честит рожден ден“, дъщеря ми крещеше.Мразеше да се облича сутрин, но не можеше да ми каже защо. Докато гледаше детски филмчета, плачеше, ако главният герой изглежда ядосан, тъжен или наранен.
Накрая, дъщеря ми се опита да говори с единствения човек на този свят, на който вярваше. Нейната майка. Мълчах, защото знаех, че нейните действия са породени от сензорното й разстройство.
Как да го обясниш на толкова малко дете? Не можех. Вместо това седях и мълчах. В този момент почувствах, че подвеждам дъщеря си и си обещах, че това никога повече няма да се повтори.
Малко след това я заведох при терапевт, който започна да й помага да изразява чувствата си.
Присъединих се и към група за деца на нейната възраст със сензорно разстройство. С помощта на ерготерапевт започнахме да откликваме на нейните нужди, въпреки че по това време все още не бях много сигурна как точно.Направих списък, който проследяваше всеки един аспект от нейното развитие. Не оставих нищо на случайността, и с времето, с помощ от различни професионалисти, започнах да разбирам защо дъщеря ми се чувства по този начин. Придобих повече увереност, но не и дъщеря ми. Тя все още се бореше с чувства и емоции, по-големи от самата нея. Нямах идея как да се справя с това.
КОГАТО ВЪЗРАСТНИТЕ НЕ РАЗБИРАТ ДЕЦАТА СЪС СЕНЗОРНО РАЗСТРОЙСТВО
През следващата година, продължих да уча все повече за състоянието на дъщеря ми. Това направи нейното отглеждане малко по-лесно и ми помогна да разбера повече за нейните нужди в училище. Мислех си, че съм на прав път, но въпреки това, дъщеря ми изглеждаше тъжна.
Един ден нещо се случи и в училище. Дъщеря ми получи нервен срив, защото е искала да седне на определен стол, но учителите не й позволили. Така, тя изпаднала в истерия пред целия клас.Учителката нямаше проблем да ми разкаже за този инцидент, тъй като смяташе, че е нейно задължение да научи детето ми, че не винаги може да получи това, което иска. Освен това добави, че случката е нарушила и графика на децата за деня и всичко останало се е случило със забавяне.
Бях едновременно съкрушена и ядосана. От една страна на учителите на дъщеря ми, за това, че не я разбират. От друга страна на себе си, защото не знаех как да я защитя. Имах това
умно, забавно малко момиченце, което беше сладко и състрадателно, но започваше да изглежда уморено и да повяхва.Очите й бяха зачервени от плач, вървеше с наведена глава и изглеждаше разтревожена. Извиняваше се за всяко нещо, което мислеше, че е направила грешно. Дъщеря ми затъваше все повече и повече, а аз се чувствах толкова безпомощна.
Един ден, когато дъщеря ми беше на 4, подскачаше енергично из цялата къща и аз се опитвах да я накарам да спре. Тогава тя се обърна към мен и ми каза: „Мамо не мога, защото мозъкът ми не ме слуша, а сърцето ми бие наистина бързо“.Бях изумена, осъзнавайки, че дъщеря ми може да обясни чувствата си със свои думи. През цялото време, тя знаеше, че нещо различно се случва с нея. Заради начина, по който всички (включително и аз) се отнасяхме към нея, тя смяташе, че това е нещо лошо.Въпреки всички молби за помощ към мен или нейните учители, никой не можеше да й обясни, да я утеши или даде това, от което тя се нуждае. През цялото време говорехме за поведението й, сякаш тя не беше в стаята.
Всъщност дъщеря ми не се чувстваше зле, защото има сензорно разстройство. Тя се чувстваше зле, заради начина по който ние се отнасяхме към това състояние.
КАК ДА ОБЯСНИМ НА ДЕТЕТО СИ, ЧЕ ИМА РАЗСТРОЙСТВО НА СЕНЗОРНАТА ИНТЕГРАЦИЯ
Най-накрая разбрах какво притеснява дъщеря ми и знаех как да го “поправя”. Трябваше да призная и обясня нейното състояние на човекът, който най-много се нуждаеше от това – самата тя. Дали погледнах дъщеря си и й казах: „Имаш сензорно разстройство! „Разбира се, че не. Но това което й казах…
1. ДА.. понякога мозъкът ти ще си играе с теб, но това се случва на всеки за различни неща. Всеки човек, има неща, който мозъкът му намира лесни за правене и такива, които намира за трудни. Например, аз не съм добра в математиката. Не харесвам влакчетата в увеселителния парк или страшни филми. От тях се замайвам, а сърцето ми започва да бие бързо. За теб, тези неща са силните шумове и скъсаните дрехи. И това е ОК. Тези неща не са лоши, просто трябва да работим над тях. Аз съм тук, за да ти помогна.
2. ДА.. изпитваш силни чувства и емоции и това съвсем не е лошо нещо. Трябва да се научиш да ги контролираш, но именно многото чувства са това, което ни прави мили и грижовни към другите хора. Това просто означава, че имаш голямо сърце.
3.Един ден, дъщеря ми ме попита какво е „терапия“, защото чувала тази думичка много често – и в училище, и вкъщи. Казах й, че това е място за практикуване и научаване на различни неща. Някои деца ходят на речева терапия – логопед, за да се научат как да говорят. Други пък посещават ерготерапия, за да успокоят тялото си. В твоя случай, ти ходиш на терапия, за да се научиш да овладяваш чувствата си.Когато й казах тези неща, забелязах облекчението у нея и това беше началото на една нова глава за нас. Нова, за дъщеря ми, която най-накрая намери отговори на въпросите си. Нова, за мен като родител, защото спрях да се крия зад трудностите, сякаш те са нещо, от което трябва да се срамувам.
От този момент, започнахме да прекарваме много време с дъщеря ни, говорейки по приятелски и детски начин за всичко, което я безпокои. Успяхме да създадем онова ниво на осъзнаване за собственото й сензорно разстройство, така че тя да може да води щастлив и пълноценен живот. Как можеше тя да се гордее с това коя е, ако ние го криехме от нея. През последната година започнахме да я учим да разпознава признаците на сензорното натоварване и как сама да се успокоява в случай на претоварване. Тя самата вече умее по-добре да използва различни научени техники, за да се успокои или изрази своите емоции по подходящ начин.
Съвсем наскоро успяхме да й покажем, че първоначалната й реакция на сензорна свръхстимулация е много бърза, силна и това я кара да иска да избяга. Въпреки това, когато го осъзнае и се успокои, тя е в състояние да го преодолее.Точно това се случва и напоследък. При първите признаци на сензорно натоварване, тя започва да плаче и крещи, но успява да го преодолее повече пъти в сравнение с преди и тя самата се гордее с това.
По предложение на приятел, започнах да водя списък с нейните постижения, за да й напомням всички пъти, когато е успяла да преодолее нещо и да й дам кураж да продължи да изпробва тези неща, в ситуации, които е избягвала в миналото. Откакто позволих дъщеря ми да контролира собственото си сензорно разстройство, тя започна да върви с изправена глава, смее се повече. Вече е забавна и леко глуповата, вместо тъжна и тревожна.Напоследък я чувам да казва неща като „Смела съм!“ . Всъщност, тя е най-смелият човек, когото познавам. На 5-годишна възраст, тя е излизала повече пъти от зоната си на комфорт, отколкото някои възрастни ще го направят за целият си живот.
За сензорното разстройство трябват повече осъзнаване и зрялост, отколкото един 5-годишен човек притежава. Без осъзнаване и без обяснение, сензорното разстройство я караше да се чувства, сякаш нещо не е наред с нея. Докато не разбрахме как да обърнем нещата в нейна полза. Може да ни отне известно време, но чакането определено си струваше.
Всъщност, тази история се появява за първи път тук.
Превод за Център за детско развитие “Малки чудеса”: Радослава Денчева
Източник: http://www.thesensoryspectrum.com