Защо уважението към децата ни прави по-добри родители и защо светът се нуждае от повече родители, които уважават децата си?
Забелязали ли сте, че когато уважавате себе си и другите, това ви носи само добри резултати?
Ако уважавате тялото си и се грижите за него – не ядете вредна храна, стараете се да си набавяте достатъчно почивка, а освежителните разходки и малко по-натоварващите активности не ви карат да се мръщите.
Ако уважавате съседите си, избягвате да влизате в конфликти с тях, и за сметка на това, при нужда можете да разчитате на помощта им.
Ако някой дойде ядосан и настроен за скандал, а вие се отнесете с уважение, той няма да го очаква и ще смекчи тона си.
Можем да продължаваме до безкрай с тези примери.
Когато се отнасяме с едно дете с уважение, това би донесло същите положителни резултати.
Но защо ни е по-трудно да показваме уважение към децата си, отколкото към останалите?
Мисля че това се дължи на факта, че вярваме, че уважението трябва да бъде заслужено.
И при мен беше така. Като тийнейджър всеки път, когато някой възрастен си проправяше път с бастуна, за да ме накара да му отстъпя мястото си в автобуса, аз изсумтявах и подигравателно си казвах как тези хора мислят, че заслужават уважение, само защото са стари.
По това време дори не предполагах, че когато се държиш почтително го правиш не за другите, а за себе си.
След това самата аз станах родител и си зададох въпроса как искам да отгледам детето си. Срещайки идеята, че бебетата и прохождащите деца също заслужават уважение, започнах да разбирам колко съм грешала преди.
В началото ми беше наистина трудно да приема, че моето дете заслужава да бъде уважавано. И то не защото е постигнало нещо, а за да изградя у него образа, който искам да бъда за него.
Знаех, че предпочитам да общувам пълноценно с детето си, пред това да го контролирам постоянно. А това означаваше, че трябва да уважавам него, така както неговите нужди и желания, дори те да са в противовес с моите.
Също така не исках да гледам на него като на противник или пък да го третирам като такъв. Факт е, че много хора ме предупреждаваха, че детето ще ме хване в капана си, ще иска да се налага всеки път, когато има възможност за това и в крайна сметка ще ме победи. Но колкото повече четях за децата и фазите на тяхното ментално развитие, толкова повече осъзнавах нещо. Това, което приличаше на неподчинение, беше най-доброто, на което прохождащото дете е способно и което успяваше да долови и изрази от своя страна.
Децата искат да бъдат обичани и защитени. Те имат нужда от това да се чувстват свързани с нас и от това да се чувстват приемани. Като всяко човешко същество и те копнеят за тези неща. Когато спрем да се борим с тях за надмощие и видим, че те са нашият дар, ще разберем колко по-лесно и по-естествено е да ги уважаваме.
Не ми се иска да го призная, но истината е, че все още не винаги успявам да се справя.
Днес беше един от дните, в които не се отнесох с уважение към детето си. То искаше да слезе при мен и лакомо да излапа още една филия хляб и то в деня от неговата диета, в който не са позволени никакви зърнени храни. Горкото дете не знае, че е чувствително към някои храни и че трябва да изчака още 4 дена преди отново да получи бял хляб.
Би трябвало да умея да се контролирам. Но избухнах. Страшно ме заболя главата и не успях да свърша нищо цяла сутрин. Мисълта да се карам с него относно храната, която му е отредена за деня, ме ужасяваше. И отчаяно исках да спре да плаче.
Исках да контролирам и забравих, че между нас трябваше да има уважение.
Детето ми напомни, че всеки път, когато исках да съм шефа – родителството ставаше бъркотия.
В един момент му казах, че може да плаче колкото си иска, но няма да слезем на долния етаж. Почти ми се прииска да се потупам по рамото, горда и очакваща да спре.
То заплака дори още по-силно, показвайки ми, че поех в грешната посока. Накрая успях да чуя какво ми казва, докато още отчаяно хлипа – че е трудно да стои през цялото време на горния етаж!
Това беше като пробуждане за мен. Осъзнах, че наистина беше много трудно за него да стои там целия ден, докато аз се опитвах да работя на долния етаж. И че напълно бях пренебрегнала чувствата му, заслепена от това, което аз чувствам.
Не го пуснах на долния етаж, но го притиснах още по-силно и започнах да шепна в ухото му – Знам, знам, че е трудно. Но аз съм тук с теб и се опитвам да направя нещата поне малко по-приятни.
Детето ми не спря да плаче изведнъж, но пък малко затихна и почувствах как малкото му тяло започва да се отпуска.
С малки стъпки се приближавахме към по-мирни отношения единствено заради това, че му показах, че разбирам как се чувства и че уважавам чувствата му.
Как се опитвам да уважавам детето си … поне през повечето време.
В очите ми то е толкова малко, а аз съм толкова голяма и имам толкова сериозни и важни неща да свърша. И все пак, вместо да ги върша за него, правя всичко възможно да ги върша с него.
Освен това, опитвам да съм честна. Когато направя нещо грешно, което се случва по-често отколкото ми се иска да призная, му казвам, че съм сгрешила и че то е било право, и се извинявам.
Извинявам се също, когато вдигам тона на гласа си и губя самообладание.
Опитвам се да намирам причини да го похваля. И да не го засрамвам, нито да му се подигравам или обиждам. Ако се случи да сгреши, аз просто съобщавам очевидното – а, разлял/а си малко вода, ще ти дам кърпата, за да го почистиш.
Оставям го да прави възможно най-много избори. От това какво да прави в определено време на деня, до това какви книги да четем заедно или какво иска да яде – от списъка с храните, включени в диетата му. Когато искам да му дам лекарство, питам дали е готов да ги изпие и ако не е, предлагам да пробваме пак след няколко минути, което най-често работи.
Казвам „моля“ и му благодаря, чукам на вратата на банята, ако е вътре.
Старая се да отдавам цялото си внимание, като оставям настрана телефона си или като го гледам в очите, докато ми разказва какво му се е случило през деня.
И не давам обещания, които не мога да спазя, защото искам да изпълнявам всички мои обещания към него. Отговарям положително на всички неща, които съм сигурна, че можем да направим, като всеки път подчертавам как съм спазила обещанията си. Казвам „ще видим какво можем да направим“ или „страхувам се, че това е невъзможно“, ако знам че по-всичко личи нещата няма да се случат както то иска.
Никога не е така лесно, както изглежда отстрани, особено когато всеки ден ми носи нови задължения, неща за които той си няма никаква идея.
И всичко това продължава и до днес. Опитвам се да му показвам, че го уважавам, както и да показвам уважение във всичко, което правя с другите хора, за да влияя и на неговото поведение.
Заложих на уважението, за да подобря взаимоотношения ни и с изненада установявам колко възприемчиво е детето и как също се държи с уважение към мен.
Защо светът се нуждае от повече уважаващи родители?
Не уважавам детето си единствено, за да заздравява нашата връзка. Правя го, защото твърдо вярвам, че светът ни се нуждае от повече хора, които показват уважение – към другите хора, към другите живи същества, към нашата планета, пълна с чудеса.
„Уважението към децата им показва, че дори най-дребния, най-слабия, най-уязвимия човек заслужава уважение, а това е урок, от който нашият свят отчаяно се нуждае“– L.R.Knost
Източник: https://medium.com
Превод за Център за детско развитие „Малки чудеса: Любомира Димитрова