Когато родителите представят успеха като линейна прогресия от SAT резултати, прием в селективни университети и амбициозни стажове, те предопределят тяхното разочарование.
Десетгодишно дете седи тихо на канапето в офиса ми, краката му едва докосват пода. Питам го дали някога е мислило за това, с какво би искало да се занимава, когато порасне. Без изобщо да се замисли, то вирва глава и възкликва: ,,Искам да управлявам start-up компания”. Малкият дори не знае какво представлява start-up, но за сметка на това познава до най-малкия детайл стъпките, които трябва да предприеме, за да стане изключително успешен в управлението си. Незавършил оше средното си образование, той вече е предначертал следващите 15 години от живота си: планира да кандидатства в най-конкурентните гимназии в града, надявайки се, че това ще увеличи шансовете му да бъде приет в Станфорд. Той знае, че ще трябва да стажува, за предпочитане в Google. Възнамерява да бъде ,,победител”.
Родителите, учителите, както и всички от обкръжението на моя млад пациент вероятно насърчават този начин на мислене, но така те само ограничават бъдещите му шансове за успех. В привилегированите прослойки на страната част от културата все повече и повече се върти около тясното схващане за това, какво представлява успехът и как да го постигнем. Парите са надценени, а характерът – недооценен. Десетгодишното пред мен е логичното следствие на тази култура. То иска да е победител, но не знае нищо за вида работа, в която се впуска.
Твърде много от нас се тревожат за това, как децата ни ще се котират на глобално ниво, смущаваме се от привлекателността на позиции, чиито имена ни озадачават: дигиателн владете, директор на прозренията, хакер на растежа, иновационен шерпа. Горещо вярваме, че е много по-добре да се придържаме към правия път, отколкото да се лутаме. Реалността обаче сочи друго. Насаждането на концепцията за успеха като права линия, може да е предпоставка за нереалистични очаквания и разочарование.
Прекарал съм повече от 15 години в обикаляне на страната, разговаряйки с множество хора относно пресечната точка на детското развитие, психология и образование. В началото на презентацията си отварям два слайда на PowerPoint. Единият представлява просто една права линия, поставена на 45 градуса, другият – криволичеща линия с множество възходи и падения, но устремена в посока нагоре. С изображението на екрана моля публиката да вдигнат ръце в отговор на един от двата въпроса: ,,Колко от вас, които се считат за успешни, са извървели правия път? Колко от вас са следвали криволичещия път?” Задавал съм тези въпроси на повече от 100 000 души. Независимо от състава на публиката (технологични гении от Силиконовата долина, полицаи и учители от средната класа, представители на най-високите рангове в мениджмънта на едни от най-големите Американски компании), пропорцията между ,,прави стрели” и ,,любопитни странници” е винаги една и съща. Правите стрели представляват най-много 10% от хората, които се определят като преуспели. Останалите 90% са хора, които са поели рискове, не са успели, променили са курса си, възстановили са се, често са се провалили отново, но в крайна сметка са намерили своя път.
Дори и родителите да са изкачили стълбицата между началното училище и успеха в кариерата безпрепятствено, погрешно е да се предполага, че това, което за тях е било работещо, ще бъде подходящо и за децата им. Насърчаването на децата да следват пътя си праволинейно ги прави предпазливи и съревнователни, когато може би това, от което най-много се нуждаят е любопитство, готовност да се поеме риск и умение за сътрудничество.
Разговарял съм с редица хора, всички на различен етап от живота си, чиито истории като че ли сочат, че рядко се стига от точка А до точка Б без отклонения. Един от тези хора е Стивън Крайгър, чийто живот е осеян с внезапни обрати. Бидейки първият от семейството си, който посещава колеж, той започва обучението си в Пенсилванския университет като компютърен инженер преди да се прехвърли в Училището по бизнес в Уортън. ,,Не мисля, че дори знаех какво означава бизнес.” – споделя той. – „Никога не съм имал опит от първа ръка, тъй като не познавах никой от сферата на бизнеса.” След дипломирането си Крайгер се мести в залива на Сан Франциско, където получава позиция в програмата за обучение на Macy’s. Първоначално работата му харесва, но скоро започва да я намира за неудовлетворяваща.
,,Започнах да си мисля какво наистина бих искал да правя. Стигнах до заключението, че да бъда пожарникар или служител на реда би било много забавно.”
– казва Крайгър. И така през 1988 той става офицер в полицейските сили на Оукланд.
На 20 януари 1993, докато претърсва къща с екипа си, заподозрян прострелва Кайгън в бедрото. Куршумът засяга феморалната му артерия, вена и нерв. Операция и месеци рехабилитация спасяват крака му, но се налага да носи шина, когато извършва физическа дейност. ,,Полицейското управление не ми позволяваше да излизам на улицата в това състояние. Предложиха ми куп други позиции, но аз знаех, че нямаше да съм удовлетворен, ако трябваше да седя цял ден в пределите на една сграда.” – казва той. На 32 години той отново се пренасочва към друга кариера.
Мислейки си за ,,удивителните гимназиални треньори”, които го вдъхновяваха, Крайгър се среща с помощник-началника на училищния му квартал, който го съветва относно курсовете, които трябва да вземе, за да може да преподава математика в системата на държавните училища. Отнема му още три години образование в колеж плюс още една, в която преподава в гимназия през деня, а вечер учи. Но той не се отказва. Две десетилетия по-късно Крайгер е атлетичният директор в гимназията ,,Menlo-Artherton“, като също така преподава математика на четири класа и тренира момчешкия отбор по лакрос.
Когато отбелязах, че някои хора биха реагирали много по-песимистично на събития като това, да те застрелят и да трябва да напуснеш кариерата, която обичаш, Крайгър отгови: ,,Първоначалната реакция е огорчение, иска ти се тези лоши неща да не ти се бяха случили. Трябва обаче бързо да продължиш с живота си. Както се казва в спорта и както уча и моите деца – най-важният мач винаги е този, който предстои”.
Историята на Крайгър много прилича на тази на Нейт МакКинли, който превъзмогва редица вътрешни трудности преди да се хване на работа, която в последствие да се превърне в негова кариера. МакКинли започва, следвайки пътя, установен от баща му, а именно интернационален бизнесмен. Като основна специалност той избира глобални науки с фокус над бизнеса, следвайки съветите на баща си. След като се дипломира той работи във финансова институция преди да премине към start-up за кредитиране с ценни книжа. В началото работата му се струва вълнуваща, но ентусиазмът му се изпарява след година, а и тричасовото двупосочно пътуване до работа му се струва все по-дълго. Накрая МакКинли ми каза, че иска да пробва нещо по-увлекателно: ,,Един приятел ми донесе стара сокоизстисквачка и така приготвих първата си партида твърд сайдер. Беше отвратително! Затова докато пътувах във влака, започнах да чета за маята, ферментацията и стотиците сортове ябълки. Следващата ми партида сайдер не беше така неприятна – всъщност даже беше годна за пиене”.
МакКинли упорства и не след дълго се оказва с партиди от по петгалонови кани с ферментиращ сайдер в мазето си. След около година склонява да позволи на други хора да опитат от неговата бира: ,,На ежегодното ни Хелоуин парти имахме дегустация – насърчавахме съседите да донесат ябълки за изстискване и да пробват. На хората им хареса!”.
МакКинли все още работи в Бостън от 7 до 19, но често пъти остава буден след полунощ, правейки сайдер. Скоро осъществява първата си продажба на щанд в местната ферма и в една пивоварна. Година след като МакКинли излиза на пазара, той бива уволнен от ежедневната си работа. ,,Въпреки че беше плашещо, се оказа маскирана благословия. Най-накрая можех да се отдам на страстта си.” – споделя той.
След още година сайдерът на МакКинли става част от менюто на няколко местни ресторанта и продажбите му на дребно се разширяват от близките магазин за алкохол и специализираните магазини до магазините в Кейп Код. Той произвежда 5 хиляди галона сайдер на година, планирайки да удвои производството си следващата година. Съпругата му, Теса, ми сподели: ,,Той е по-щастлив от всякога. Докато децата ни преминават през ученическите си години, за тях няма по-добър модел за подражание”.
Какво точно представлява успехът, разбира се, се разпростира сред широк обхват от интерпретации. Финансовата независимост е един от начините да се измери; чувството за смислена и пълноценна работа – друг. Отглеждането на здраво семейство и приносът към общността пък е трети. Понякога тези разнородни дефиниции се припокриват, но понякога не се. Един от повтарящите се модели, които забелязвам у хората, смятащи се за успешни, е истинската страст, която изпитват към работата си – страст, която ги кара да се трудят повече от другите, да приветстват грешките, а дори и провалите, възприемайки ги като възможност да се учат, както и да смятат, че това, което правят оставя следа. Въпреки че парите могат да се наследят, истинският успех винаги трябва да бъде заслужен.
Ако линейната прогресия, тясно обвързана с оценките от SAT, приема в конкурентни колежи, амбициозни стажове в прочути компании, действително представляваше пътят, който повечето успешни хора са извървели, то тогава трябва да преценим стойността и спрямо здравословното развитие на едно дете. Но поне бихме имали някакво доказателство, че някой ден децата ни ще имат полза от агресивната подготовка и обучение. Реалността обаче е друга. Действителни хора, следващи действителни пътища ни подсказват, че този модел е достоверен, но само до известна степен. По-често това, което води до успеха е именно едно криволичещо и непредсказуемо пътуване.
Източник: https://www.theatlantic.com
Превод за Център за детско развитие “Малки чудеса”: Ева Йорданова