Дългосрочните травми от обезопасените детски площадки

Дългосрочните травми от обезопасените детски площадки

Когато високите катерушки, клатушките, стръмни пързалки и други опасности изчезват от детските площадки, Хенри Стърн, отговорник по градските паркове през 90-те години, отказва да унищожи високата 3 метра катерушка, намираща се близо до дома от детството му.

 

„Израснал съм в „маймунските катерушки“ (стоманена или дървена катерушка при която се изисква движение тип „маймуна в придвижване от клон на клон“ ) и никога няма да забравя колко беше хубаво да стигна до върха им“, каза г-н Стърн. „Не исках да виждам как тази детска площадка бива срината със земята. Казах, че докато съм комисар на парковете, тези „маймунски катерушки“ ще останат. “

 

19JPTIER SPAN jumbo

 

По онова време неговата философия изглежда прекалена, но днес тя се споделя от някои изследователи, които поставят под въпрос стойността на първокласните, свръхобезопасени детски площадки. Дори ако децата наистина претърпяват по-малко физически наранявания, а доказателствата за това са спорни, критиците казват, че този тип безопасни площадки могат да забавят емоционалното развитие, оставяйки децата с тревоги и страхове, които в крайна сметка са по-лоши от счупената кост.

„Децата трябва да се сблъскват с рискове и да преодоляват страховете на детската площадка“, казва Елън Сандсетер, професор по психология в университета „Куин Мод“ в Норвегия.

„Мисля, че маймунските катерушки и високите пързалки са страхотни. Тъй като детските площадки стават все по-скучни, това са някои от малкото опции, които все още могат да дадат на децата вълнуващи преживявания, породени от височината и високата скорост. “ След наблюдение на деца на детски площадки в Норвегия, Англия и Австралия, д-р Сандсетър идентифицира шест категории рискована игра:

  • изследване на височини;
  • изпитване на висока скорост;
  • боравене с опасни инструменти;
  • игра в близост до опасни елементи (като вода или огън);
  • груба игра (като борба);
  • да се скитате сами далеч от надзора на възрастни.

Най-често срещаното е изкачването на височини. „Местата за катерене трябва да са достатъчно високи, иначе ще бъде твърде скучно за децата в дългосрочен план“, каза д-р Сандсетер.

„Децата подхождат поетапно към вълненията и рисковете и много малко деца биха се опитали да се изкачат до най-високата точка от първия път. Най-хубавото е да оставите децата да се сблъскват с тези предизвикателства от най-ранна възраст и след това те постепенно ще се научат да ги овладяват чрез играта си през годините.“

Понякога, разбира се, тяхното майсторство се проваля и паданията са често срещаната форма на нараняване на детската площадка. Но те рядко причиняват трайни щети, физически или емоционални. Докато някои психолози, както и много родители, е притеснясват, че дете, което е претърпяло лошо падане, ще развие страх от височина, проучванията показват обратния модел: дете, което е наранено при падане преди 9-годишна възраст, е по-малко вероятно като тийнейджър да има страх от височини.

Постепенно, излагайки се на все повече и повече опасности на детската площадка, децата използват същите техники, разработени от терапевти, които помагат на възрастните да победят фобиите, според д-р Сандсетър и колегата му психолог – Лийф Кенейър, от Норвежкия университет за наука и технологии.

„Рискова игра отразява ефективна когнитивна поведенческа терапия на тревожност“, пишат те в списанието Evolutionary Psychology

Заключението е, че този „анти-фобиен ефект“ помага да се обясни еволюцията на привързаността на децата към търсенето на силни усещания. Детската страст за изследване на височини може да не изглежда адаптивна (защо естественият подбор ще благоприятства децата, които рискуват със смъртни опасности, преди да имат шанс да се възпроизведат?), но като че ли ползите от побеждаването на страха и осъвършенстването, надделяват над опасностите от травми.

„Парадоксално ние твърдим, че страхът ни от нараняване при децата може да доведе до повишаване на риска от трайни страхове у тях и до повишени нива на психопатология.“

Старите и опасни катерушки, както и високите, стръмни пързалки изчезнаха от повечето детски площадки през последните десетилетия поради родителски опасения, нови стандарти за безопасност и най-често цитираният фактор – страх от съдебни дела. Въведено е по-безопасно оборудване на детските площадки за игра, а старата настилка е заменена с каучук, дървесни стърготини или други материали, предназначени за по-меки падания. Тези нововъведения несъмнено са предотвратили много наранявания, но някои експерти поставят под въпрос общата им стойност.

„Няма ясни доказателства, че мерките за безопасност на детските площадки са намалили средния риск от случващото се там“, казва Дейвид Бол, професор по управление на риска в университета Middlesex в Лондон.

Той отбеляза, че рискът от някои наранявания, като фрактури на ръката, всъщност се е увеличил след въвеждането на по-меки повърхности на детските площадки във Великобритания и Австралия.

„Може това  да звучи нелогично, но всъщност е доста често срещано явление. Ако децата и родителите вярват, че са в среда, която е по-безопасна, отколкото е в действителност, те ще поемат повече рискове. Аргумент срещу по-меката повърхност е, че децата мислят, че тя е безопасна, но тъй като не разбират нейните свойства, я надценяват.“ – казва д-р Бол.

Намаляването на височината на съораженията на детските площадки може да помогне на малките деца, но може да доведе до непредвидени последици сред по-големите деца.

„За по-големите деца е демотивиращо да играят на детски площадки, тъй като те са проектирани с оглед на безопасността на най-малките. Следователно, това може да накара по-големите да изберат да играят на по-опасни места или изобщо да не играят.“ – допълва д-р Бол. 

Страхът от съдебни спорове доведе до премахване на клатушките, въртележките и въжетата, с които младите тарзановци се люлеят от една платформа на друга. Оставянето на децата да се люлеят на гуми стана табу заради опасенията, че тежките люлки могат да ударят дете.

„Това, което се случва със съвременните детски площадки ограничава възможността за приключения, които могат да изпитат децата“, каза Адриан Бенепе, отговорник по парковете. Но макар да му липсват въжетата на Тарзан, той се радва, че процентът на съдебните спорове е спаднал и не изпитва носталгия по асфалтовата настилка.

„Мисля, че предпазните повърхности са божи дар“, казва той. „Подозирам, че родителите, които трябва да се справят със сътресения и счупени ръце, не биха се съгласили, че детските площадки са станали твърде безопасни.“ . Ултрасигурните затворени детски съоражения за игра може да са били свръхреакция в опит да се повиши безопасността, каза г-н Бенепе, но напоследък се мисли повече за това какви творчески алтернативи да предложим на децата.

„Добрата новина е, че производителите започват да мислят и разработват нови версии на старите съоражения за игра“, казва той. „Поради ограниченията на височината вече никой не строи старите, високи катерушки, но децата сега могат да се изкачват по малки стени за катерене, въжени мрежи и изкуствени скали.“

И все пак, понякога нищо не може да се сравни с това да бъдеш на 3 метра от земята. Мека, гумена повърхност покриваше земята, но старата, необезопасена детска площадка от младините на господин Стърн все още си беше там. Това беше основната предпочитана локация от много деца, включително и от онези, които никога досега не бяха виждали такова нещо. Тогава се появи едно 10-годишно момиченце, което беше на посещение при братовчед си.

Когато се изкачи наполовина, на третото ниво на решетки, тя направи пауза, сякаш това беше достатъчно високо. След това, се консултира с майка си и продължи до върха (на петото ниво) и слезе, за да разкаже за триумфа си.

„Отначало ме беше страх“, обясни тя. „Но майка ми каза, че ако не опитам, никога няма да разбера дали бих могла да го направя. Затова рискувах и продължих. На върха се чувствах много горда.“ Докато се отправяше към ново изкачване, майка й гледаше от пейката и обмисляше плюсовете и минусите на тази нетипична за съвремието детска площадка.

„Забавно е“, каза тя. „Бих искал да го видя и в нашия парк. Защо не? Знам, че е нещо опасно, но ако мислите само за опасностите, никога няма да напреднете в живота.“

Източник и снимка: www.nytimes.com
Превод за Център за детско развитие “Малки чудеса”: Диана Костова
Photo credit: Nytimes